Марина винаги беше „момиче с форми“. От детство — нежна, добра, с кръгло лице, с трапчинки по бузите и заразителен смях. В училище ѝ се подиграваха, но тя никога не се обиждаше. „Затова пък готвя вкусно“, — отговаряше тя с усмивка.
Когато се запозна с Игор, ѝ се струваше, че съдбата ѝ подари идеала: висок, спортен, с уверен поглед. На първата среща той каза:
— Знаеш ли, ти си толкова истинска. С теб е уютно.
Тези думи топлеха душата. Марина се влюби. Бързо, искрено, както умеят само жените, които вярват в доброто.
След сватбата Игор стана друг. Първо — незабележимо.
— Моята питка! — казваше, прегръщайки я.
А после добавяше:
— Главното — не се превръщай във франзела.
Тя се смееше, макар в гърдите да щипеше.
Той започна да се задържа на работа, да се шегува пред приятели:
— Жена ми готви толкова вкусно, че вече не ходя на фитнес — не успявам между борша и тортата.
Всички се смееха. Само Марина — не.
Тя опита всичко: диети, фитнес, дори гладуване. Теглото малко спадаше, но Игор все пак намираше повод да я ужили.
— Би трябвало да отслабнеш, гърбът ме боли, когато те прегръщам.
Тя се опитваше да говори:
— Игор, боли ме, когато така се шегуваш.
Той отмахваше:
— Не се обиждай, шегувам се!
И ето веднъж, когато денят беше особено тежък, а у дома я чакаха празен хладилник и умора, тя излезе от офиса и изведнъж чу:
— Марина?
Тя се обърна — и не повярва. Пред нея стоеше Андрей, нейният съученик.
Някога в училище беше тих, неуверен, носеше очила и все ѝ помагаше по алгебра. А сега — висок, уверен, с лека сива кичур, която му отиваше.
— Андрей? Не може да бъде! — засмя се тя.
— Ето това среща! — отговори той. — Изобщо не си се променила. Да вечеряме, да си спомним училищните години?
Марина се замисли:
— Ами, омъжена съм…
— Не говоря за роман, — усмихна се той. — Просто да поговорим.
Тя се съгласи. И за пръв път от дълго време почувства колко е приятно, когато те слушат. Просто слушат.
Те седяха в малко италианско кафе. Андрей разказваше как се е преместил в друг град, работил като инженер, оженил се, развел се.
— Знаеш ли, спомних си как в училище защити момиче, над което се смееха. Тогава си помислих, че ти си най-смелата.
Марина се смути.
Той я гледаше топло — без да оценява, без да се заяжда. Просто с интерес и нежност, които тя отдавна не бе усещала.
В един момент тихо каза:
— Знаеш ли, винаги са ми харесвали жени, в чиито очи има живот. Истински. Които не са от списание, а от сърце.
Марина мълчеше, само почувства как вътре нещо се разтапя.
Тя се прибра късно. Игор вече беше у дома, седеше пред телевизора.
— Къде се влачи? — измърмори той.
— Срещах се със стар приятел, — спокойно отговори тя.
Той се изкриви:
— Пак си яла някъде, нали?
Марина не отговори. Само се усмихна и отиде в банята.
На следващия ден, когато Игор разглеждаше телефона ѝ, попадна на снимка: Марина в ресторант, смее се, очите ѝ блестят, а отсреща — мъж с чаша вино.
Той побледня.
— Какъв е този тип?
Марина се обърна, спокойно, почти със съжаление.
— Това е човекът, който не се смее над мен.
Игор се опита да се пошегува:
— Аха, намери си поклонник, нали? Харесват му пухкавките?
Но гласът му трепна. За първи път забеляза как се е променила жена му: в очите — увереност, стойката — изправена.
Вечерта Марина събра вещите си. Без истерии.
— Как така, тръгваш ли? —
— Да. Уморих се да доказвам, че заслужавам уважение.
Той мълча.
Минаха два месеца.
Марина нае квартира, постъпи в нова компания. Отслабна ли? Не. Но се научи да се усмихва без страх.
Една вечер ѝ дойде съобщение от Андрей:
„Идвам в града по работа. Вечеря в седем. Надявам се, че няма да се откажеш“.
Тя се погледна в огледалото, приглади косата си и за пръв път от дълго време си помисли:
„А нали животът едва започва“.
