След бурята брегът изглеждаше като след битка.
Морето беше изхвърлило всичко: дъски, водорасли, рибарски мрежи, счупени бутилки.
Десетгодишният Лео Морис вървеше по мокрия пясък, влачейки пръчка след себе си.
Той често идваше тук след урагани — да гледа как морето „диша“ след бурите.
Изведнъж забеляза нещо тъмно между отломките.
Приближи се и замръзна:
на пясъка лежеше голяма морска костенурка, заплетена в остатъци от рибарска мрежа.
Очите ѝ бяха отворени, но тъжни, сякаш уморени от борбата.
— Не се страхувай, — прошепна Лео.
Той коленичи и започна внимателно да разплита въжетата.
Солта пареше ръцете, пръстите изтръпваха, но момчето не спираше.
Костенурката едва мърдаше, но сякаш разбираше, че той помага.
Мина почти половин час.
Накрая мрежата отстъпи.
Лео свали последния възел и забеляза на черупката метална плочка с надпис:
«№1273 — Морски институт, Барбадос».
— Значи оттам си, — усмихна се той. — Отдалеч…
Костенурката бавно запълзя към водата.
Лео вървеше до нея, докато вълната не покри черупката ѝ.
Тя спря за секунда, сякаш благодари, и изчезна под водата.
Момчето стоеше, докато морето отново не утихна.
Той не знаеше дали ще се върне.
Но по някаква причина за пръв път от дълго време му беше леко да диша.
Минаха няколко месеца.
Една вечер майка му го повика в кухнята:
— Лео, тук има писмо за теб. От… Барбадос.
Той внимателно отвори плика.
Вътре имаше писмо:
«Скъпи Лео!
Благодарение на теб морската костенурка №1273 се върна в океана.
Нарекохме я „Надежда“.
Благодарим ти, че спаси живот, дори без да знаеш на кого.»
Към писмото беше приложена снимка:
в чистата синя вода плуваше същата костенурка, с мек слънчев отблясък върху черупката.
Лео дълго гледа снимката и се усмихваше.
Понякога, за да промениш света, не е нужно да си възрастен.
Достатъчно е просто да не подминеш.
