Той живеел сам в малък апартамент на последния етаж. Съседите му отдавна били свикнали с тихия му живот: през деня той ходел до магазина за хляб и мляко, а вечер светлините в прозорците му светели до късно през нощта. Но имало една странност, която мнозина забелязвали – всяка вечер от апартамента му се чувал тих глас. Сякаш старецът говорил с някого.
Отначало хората си помислили, че има гости. Но никой не идвал. После решили, че гледа телевизия. Но звуците били различни: тихи, поверителни, като изповед.
Любопитството нараствало. Един ден съседка, минавайки покрай полуотворената врата, надникнала вътре. Това, което видяла, накарало сърцето ѝ да се свие. Старецът седял на масата и разговарял с една снимка.
Снимката показвала млада жена с мила усмивка. Съседката предположила, че това е покойната му съпруга, и побързала да се отдалечи, за да не смущава чужда мъка. Но истината скоро се оказа далеч по-ужасяваща.
Една вечер съседите чули писъци. Трябвало да разбият вратата. Старецът лежел изтощен, а снимката все още стояла на масата. Само че сега не била млада жена, а различно изображение – черно-бяла снимка на мъж във военна униформа. И най-странното: на гърба на снимката било името на един от съседите, който живеел в същата сграда.
Когато го попитали, той пребледнял. „Това е дядо ми… Но тази снимка изчезнала от къщата ни преди много години“, прошепнал той.
Старецът признал: снимките се променяли сами. Понякога показвали негови роднини, понякога – напълно непознати лица. Не знаел защо, но не можел да спре да говори с тях. „Те отговарят, когато слушам“, казал той.
След онази нощ съседите започнали да избягват апартамента му. Някои смятали, че е полудял, други – че снимката наистина отваря врата към друг свят.
А самият старец продължаваше да седи на масата си вечер, взирайки се в поредното ново лице в кадъра. И никой вече не беше сигурен с кого точно говори.
