Сутринта започна както обикновено. Анна включи ютията, наля кафе и отвори прозореца – миризмата на дъжд и пресен хляб от близката пекарна се носеше в стаята. Съпругът ѝ, както винаги, бързаше за работа, подхвърляйки обичайните „Не забравяй обяда си“ и „Къде са ключовете?“ из апартамента. Всичко изглеждаше обикновено, познато и топло.
Тя извади новата му бяла риза от гардероба – спретната, прясно изгладена, сякаш току-що беше излязла от магазина. Едно нещо беше обезпокоително: Анна не си спомняше, че самата тя я е купила. Но ризите бяха нещо обичайно в дома им – той работеше в офис и гардеробът им постоянно се обновяваше.
Ана остави ютията, прокара ръка по плата и в този момент забеляза мъничка бродерия от вътрешната страна на маншета. С бледосин конец, почти незабележимо, но ясно четливо: „Е.М.“
Тя замръзна.
Бродерията изглеждаше фабрично изработена, но твърде лична. Не марка, не лого – по-точно инициали. На жена.
„Може би стилист? Или подарък от работа?“ – опита се тя да го оправдае мислено. Но нещо в нея вече изстиваше. Съпругът ѝ, Марк, никога не носеше ризи с чужди белези. Беше педантично спретнат.
Ана се вгледа по-внимателно: конците бяха малко по-тъмни, сякаш ризата беше носена много пъти. А на яката имаше едва забележима следа от червило. Светло розово. Не нейният нюанс.
Тя остави ютията. Сърцето ѝ заби по-силно.
„Не може да бъде… не…“
Телефонът вибрира. Съобщение: „Благодаря за снощи. Ризата ми стоеше перфектно – Е.“
Ана изпусна телефона. Ръцете ѝ трепереха толкова силно, че ютията едва не се изплъзна от масата.
Не знаеше какво да прави. Да крещи? Да плаче? Да чака обяснение?
Секундите се влачеха. Ушите ѝ звъняха.
Когато Марк се върна онази вечер, тя го поздрави спокойно – твърде спокойно.
На дивана, спретнато сгъната, лежеше същата риза. Телефонът ѝ, с отворено съобщение, беше до нея.
„Искаш ли да обясниш?“, попита тя тихо.
Той пребледня. Опита се да се усмихне, но ъгълчетата на устните му потрепнаха.
„Това е… подарък от колежка. Елена, от счетоводството… просто една замислена мисъл.“
Анна мълчеше. Тя го погледна право в очите.
„А бродерията? А червилото?“, попита тя.
Той не отговори. Просто отмести поглед.
Тя стана, отиде до прозореца и дълго мълча. После каза: „Знаеш ли, Марк, и аз ще си купя нова риза.“
Той вдигна поглед изненадан. „Защо?“
„Просто искам тя да има моите инициали. За да мога поне веднъж и аз да усетя какво е да носиш чужда.“
Тя влезе в спалнята, оставяйки след себе си миризмата на изгладен памук, дълбока тишина и усещането, че нещо е свършило в тази къща.
