Когато Клара за първи път спря пред стълбите в собствената си къща, тя се почувства сякаш стъпалата ѝ се подиграват. Дъхът ѝ се спря на втория етаж, краката ѝ трепереха, сърцето ѝ биеше толкова силно, че трябваше да се държи за парапета. Беше само на 36, но тялото ѝ сякаш я беше предало.
„Просто съм уморена“, оправда се тя.
Но умората не изчезна.
Лекарите говориха спокойно, почти безразлично:
„Трябва да отслабнеш, Клара. Сърцето ти не може да се справи.“
Тя се усмихна в отговор, но плака у дома. Защото не беше само проблем с теглото. Беше самота, безкрайна работа, вечното „Ще започна в понеделник“.
Онзи ден със стълбите се превърна в точка. Не край, а начало.
Отначало тя просто се разхождаше из къщата. Пет минути. Десет. После, около блока. Хората от съседните къщи я поздравиха с нотка на съжаление: „Браво, старае се.“
Седмица по-късно тя беше свалила един километър. Месец по-късно тя беше свалила един размер. Три месеца по-късно тя беше загубила вярата, че „нищо няма да се получи“.
Тя промени всичко постепенно. Извади сладкишите от хладилника. Спря да гледа кантара и започна да гледа небето. Всеки ден пишеше фразата на огледалото си:
„Още една крачка и си по-близо.“
Понякога беше трудно. Понякога ѝ се искаше да се откаже. Една зима, докато се връщаше от бягане, тя падна в снега и се разплака точно по средата на пътя. Тогава едно момче на около десет години се приближи до нея, протегна ръка и каза:
„Добре се справяш. Мама казва, че ако паднеш, това означава, че ходиш.“
Тя запомни тези думи завинаги.
Мина една година. Клара отново застана пред същите стълби – само че този път не у дома, а на градския маратон, където финалната линия беше на покрива на стара сграда, на четиридесет метра над земята.
Тълпата беше шумна, някои развяваха знамена. Клара отново усети как сърцето ѝ бие лудо – но този път не от страх. От щастие.
Когато започна изкачването, мускулите ѝ горяха, дъхът ѝ секна, но не спря. И тогава дойде последната стъпка. Краката ѝ трепереха, но тя не ходеше – тичаше.
Хората на покрива аплодираха.
Тя вдигна ръце и се засмя.
Не защото беше отслабнала.
Не защото беше спечелила.
А защото се беше върнала при човека, който вярваше в „само още една стъпка“.
