Нощта беше тиха. Олга се канеше да си ляга, когато изведнъж чу странен звук – сякаш някой драска или почуква по метален парапет. Отначало си помисли, че е вятър или котка, но шумът се повтори, за кратко и отчаяно.
Тя излезе на балкона. Долу, празен двор, осветен от малкото улични лампи, без жива душа. Но щом погледна нагоре, сърцето ѝ се сви. На съседния балкон, един етаж по-горе, жена висеше с една ръка на парапета. Устните ѝ се движеха, но не се чуваха думи. Само слабо „Помощ!“
Олга замръзна за секунда, след което се втурна вътре. Грабна телефона и извика на съпруга си:
„На балкона! Жена пада!“ Той погледна навън, осъзна – и вече тичаше нагоре по стълбите.
Олга се обади на спешните служби, но знаеше, че всяка секунда е важна. Тя се върна на балкона и се опита да стигне до съседката си – разстоянието между тях беше само метър, но ѝ се струваше като вечност.
„Дръж се! С теб съм, чуваш ли ме? Не ме пускай!“
Едва чуто хлипане отговори.
Когато съпругът ѝ стигна до правилния етаж, вратата на съседката беше заключена отвътре. Той се опитваше да разбие ключалката с голи ръце. Долу, под прозорците, вече стояха хора – някои бяха изтичали от съседните сгради, други викаха за помощ.
И изведнъж се чу трясък – жената започна да се плъзга. Олга изкрещя, протегна се и хвана китката си с две ръце.
„Не смей! Слушай, не смей!“
Тялото на съседката трепереше, пръстите ѝ вече се хлъзгаха…
И тогава, в тъмнината, врата се затръшна – и нечий глас:
„Хванах те! Хванах те!“
Няколко секунди по-късно всичко свърши. Жената беше жива. Ужасена, обляна в сълзи, но жива. Олга стоеше на балкона си, неспособна да усети ръцете или краката си. Пожарникарите пристигнаха няколко минути по-късно. Казаха, че е било твърде късно. А на сутринта, когато слънцето освети дворовете, на съседния балкон стоеше букет цветя.
На него беше закачена бележка:
„Благодаря ви, че ме чухте. Не само звуците, но и аз.“
