Когато Оливия чу странен звук от банята, си помисли, че пералнята просто отново се е повредила. Нова къща, нови уреди – това се случва понякога. Бръмченето, съскането, тихото тъпотане – всичко ѝ се стори познато, докато не настъпи тишина.
Отиде да вземе прането. Отвори вратата на пералнята – и нещо дълго, лигаво и живо бавно се изплъзна.
Оливия се отдръпна, сърцето ѝ се сви. Змия се гърчеше по белите плочки, черна, лъскава и тънка, сякаш мокра със сапунена вода. Езикът ѝ трептеше бързо, сякаш съскаше, но без звук.
Оливия се втурна към мопа, после към телефона. Но когато се върна, змията я нямаше. Само мокра следа по пода, водеща зад пералнята.
Тя се обади на съпруга си, който пристигна половин час по-късно и провери всичко – нищо. Дори никаква следа. „Въобразих си го“, каза той, усмихвайки се. „Може би колан от машина за бельо.“
Оливия се опита да се успокои, но същата нощ чу същия звук. Първо, тих шумолящ звук, после метално тракане, сякаш нещо се удряше в барабана.
Тя включи фенерчето на телефона си и се приближи. Машината беше изключена. Но барабанът… бавно започна да се върти сам.
Нещо черно проблесна вътре. Сянка, пръстен, блясък на кожа. Оливия изкрещя и се отдръпна.
На следващата сутрин тя се обади на специалист. Мъжът прегледа машината, свали задния панел и изведнъж се намръщи.
„Сигурна ли си, че нищо не е паднало тук?“
„Разбира се. Защо?“
Той извади покривало от змийска кожа от тялото – дълго, непокътнато, сякаш съществото просто… беше свалило кожата си вътре в машината.
Оттогава Оливия пере само през деня. И винаги проверява барабана – дори когато знае, че е празен.
Но понякога, когато отвори капака, се кълне, че чува съскащ звук дълбоко в себе си, сякаш някой все още е там.
