София винаги е смятала по-големия си брат, Даниел, за пример за отговорност. След смъртта на баща им, той поема основната роля в семейството. Той е само на двадесет и пет години, но сякаш е узрял за една нощ: започва да работи на непълен работен ден, за да помага на майка си, често пристигайки с торбички с пазаруване и уверявайки по-малката си сестра, че „всичко е под контрол“.
София, която работи нощни смени като медицинска сестра, не може да прекарва толкова време с майка си, колкото би искала. Затова мисълта, че Даниел е там, винаги я успокоява. Той казваше: „Не се тревожи, Соф, аз плащам сметките и се грижа за мама. Остават ми достатъчно от заплатата ми, дори отделям малко за лекарствата ѝ и за в бъдеще.“
И тя му повярва.
Една вечер, когато София се отби у майка си след работа, майка ѝ тихо я помоли: „Скъпа, моля те, купи ми онова ново лекарство, което лекарят ми предписа. Съвсем съм без сили.“
София се изненада: „Но Даниел не ти ли помага с това? Каза, че ти дава пари за лечението.“
Майка ѝ я погледна объркано и отговори: „Не, той… понякога купува хранителни стоки, плаща сметките за ток, но никога не сме говорили за лекарства. Мислех, че ти правиш това.“
София почувства как тръпки полазват по гръбнака ѝ. Всичко, което брат ѝ беше разказвал за „спестяванията на мама“, изведнъж ѝ се стори странно.
Няколко дни по-късно, връщайки се от работа късно една вечер, София забеляза позната фигура на банкомата. Беше Даниел. Той бързо теглеше голяма сума, оглеждайки се, сякаш се страхуваше да не бъде видян.
Любопитството ѝ надделя: тя го последва. Даниел бързо тръгна към центъра на града, към района, претъпкан с търговци през деня и осветен от табелите на барове и клубове през нощта. София се държеше на разстояние, сърцето ѝ биеше по-бързо.
Накрая той влезе в малка стая с ярка табела, мигаща в червено. Беше казино.
София не можеше да повярва на очите си. Тя го чакаше повече от час и го видя да излиза: лицето му мрачно, ръцете му празни, стъпките му тежки.
На следващия ден София взе решение. Седяха в кухнята ѝ. Навън заваля ръмеж и тишината в стаята изглеждаше особено потискаща.
„Даниел“, започна тя, опитвайки се да говори спокойно. „Видях те вчера. Кажи ми истината: къде отидоха парите, които уж спести за мама?“
Той замръзна, сякаш беше ударен. Седеше мълчаливо няколко секунди, стискайки юмруци. После наведе глава и каза тихо: „Исках… Мислех, че мога да спечеля повече.“ Че мога да осигуря на мама всичко, което заслужава. Играех.
София усети как земята се измества под нея.
„Измами и мен, и мама?!“ Гласът ѝ трепереше.
Даниел покри лицето си с ръце.
„Опитах се. Всеки път вярвах, че мога да си върна двойно повече. Но губех. И после опитах отново. Не забелязах как се пристрастих.“
София не спа цяла нощ. Плачеше от болка и гняв. Образът на брат ѝ – човекът, на когото винаги можеше да разчита – се разпадаше в съзнанието ѝ. Но в същото време разбираше: той не беше злодей, той беше слаб. И ако се отвърнат от него, щяха да го загубят завинаги.
На сутринта тя говори с майка си. Тя мълча дълго време, слушаше и след това каза:
„Знаех, че нещо не е наред с него. Но се страхувах да попитам. Той е мой син.“
И тогава София реши:
„Няма да го оставим да изчезне.“
Тя настоя Даниел да се обърне към специалист по хазартни зависимости. Това беше трудно решение: той се съпротивляваше, измисляше си извинения, обещаваше, че „всичко е под контрол“. Но постепенно, стъпка по стъпка, той започна да признава, че наистина се нуждае от помощ.
Истината беше болезнена, но именно тя спаси семейството им. София осъзна: понякога най-близките ѝ хора могат да попаднат в капана на собствените си грешки. И само честността и подкрепата могат да ги измъкнат.
Сега, спомняйки си онази вечер на банкомата и мигащия знак на казиното, София си мисли: „Хубаво е, че го последвах тогава. Иначе щяхме да загубим не само парите… щяхме да загубим и него.“
