Когато започна основен ремонт на стара къща на улица „Оук“, никой не можеше да си представи, че рутинната работа ще се превърне в разследване на десетилетия стара мистерия.
Къщата беше отпреди войната – с дебели тухлени стени, високи тавани и тесни коридори. Лекари, учители и инженери някога са живели тук… а сега има само тишина и шумолене на стари подови дъски.
Екип от трима души беше извикан от възрастна жена на име Хелън Мартин – спретната, учтива и малко разсеяна. Тя беше живяла в този апартамент почти четиридесет години.
„Тук има пукнатина“, каза тя, сочейки стената на хола.
„Къщата е стара, страхувам се, че цялата ще се срути. Моля, направете я обезопасена.“
Работниците започнаха деня си както обикновено: шум от бормашина, миризма на прах, ронеща се мазилка. Но по-близо до обяд един от майсторите, Адам, внезапно спря. Бормашината неочаквано се беше счупила — зад тухлата имаше празнота.
— Странно… — промърмори той, почуквайки по стената.
— Нещо е кухо тук. — Внимателно разшири дупката и след няколко минути видя правоъгълна ниша в дълбините.
Вътре беше тъмно и прашно. — Вероятно вентилационна система — предположи партньорът му. Но Адам светна с фенерчето си и замръзна.
На дъното лежеше малка пантофка за кукла, някога розова, сега избеляла и напукана. Изглеждаше сякаш е лежала там десетилетия. Нямаше бележки, нямаше плат — само тази пантофка и слой варов прах.
— Госпожо Мартин! — извика той собственичката. — Елате и вижте.
Старицата се приближи, погледна и пребледня. — О, Боже мой… — прошепна тя. — Съвсем забравих за това…
Адам внимателно извади находката и ѝ я подаде.
Ръцете на жената трепереха, сякаш държеше не играчка, а частица от миналото си.
„Това… е пантофка от куклата на сестра ми“, каза тя тихо. „Казваше се Лена. Живеехме тук преди войната. Тогава бях на шест, тя на четири.“
Тя се отпусна на стол, стискайки находката до гърдите си. „През 1942 г. майка ми и аз бяхме евакуирани, но баща ми остана – той беше лекар. Лена се разболя тогава. Първоначално помислиха, че е настинка, но после лекарите казаха, че е дифтерия.
Той дори не можа да я спаси… Когато се върнахме, майка ми каза, че е била препогребана в гробището. Но не помня погребението. Спомням си само куклата ѝ, която стоеше в тази стая – с бяла рокля и тези розови пантофки.
А после, след ремонта, куклата изчезна. Майка ми каза, че са я изхвърлили. Но онази нощ чух тих звук от стената. Звучеше сякаш някой почуква с пръст… В стаята стана тихо, дори въздухът сякаш замръзна.
„Може би някой я е зазидал случайно по време на строителството“, каза колебливо един от мъжете. Но Адам усети тръпка, въпреки че през прозореца духаше топъл пролетен бриз. Хелън поклати глава.
„Не. Не беше инцидент. Спомням си, че мама плачеше, когато измазаха тази стена.“ „Мисля, че е скрила нещо.“ Тя дълго разглеждаше пантофа, след което тихо добави:
„Странно е, но снощи сънувах гласа на Лена. Тя каза: „Хелън, отвори го.“ И днес го намери.“ На следващия ден Хелън донесе на работниците чай и домашен пай.
Пантофа сега стоеше на рафта, до пожълтяла семейна снимка: мама, татко и две момичета в еднакви рокли. Когато си тръгна, Адам не можа да устои да попита: „Не те ли е страх да живееш до това място сега?“
Тя се усмихна тъжно: „Не.“ Винаги съм чувствала, че нещо липсва в тази къща. Сякаш някой чакаше да бъде намерен. Сега мисля, че всичко си е на мястото. Тя прокара ръка по стената и тихо добави:
„Къщата най-накрая спря да чука през нощта.“
