Пожарът избухна внезапно, в тиха вечер, когато целият квартал се приготвяше за лягане. Остър черен дим се издигаше от стара къща в покрайнините. Първоначално си помислиха, че някой гори боклук, но след минути пламъци вече изригваха от прозорците. Хората изтичаха на улицата, крещяха и викаха пожарната.
Сред минувачите стоеше Алекс, 15-годишно момче, което живееше наблизо. Той държеше велосипеда си и не откъсваше очи от горящата къща. Тогава, изведнъж, видя движение в прозорец на втория етаж – мъничък силует, треперещ в дима. Малко коте, притиснато до стъклото, мяукаше жално, неспособно да избяга.
„Някой има вътре!“, извика Алекс. „Има коте!“
Съседите се спогледаха:
„Не ходи там, човече! Пожарната скоро ще дойде!“
Но той вече беше изоставил велосипеда си и избяга. През жегата, пукането на дъски, утаяващата се пепел. Някой го сграбчи за ръкава, но той нямаше време.
Той влетя в къщата, задавяйки се от дима. Всичко гореше: тапетите пламтяха като хартия, таванът се пукаше. Алекс покри лицето си с ръкава и се втурна нагоре по стълбите. В детската стая, сред пламъците, сива топка козина седеше на перваза на прозореца.
„Ела тук, бебче…“ изграчи той.
Котенцето заби нокти в ръката му, докато момчето се затича назад. Едва виждаше пътя напред – само слаба пролука, където светлината от уличните лампи трептеше. Горящ лъч падна от тавана, одраска рамото му и опърли кожата му. Болка прониза тялото му, но той не спря.
След няколко секунди, които му се сториха като вечност, Алекс излетя от къщата, притискайки котето към гърдите си. Тълпата ахна. Майка му се втурна към него, прегръщайки го, плачейки, не вярвайки, че синът ѝ е жив. Пожарникарите пристигнаха минута по-късно. Къщата беше твърде късно, за да бъде спасена. Докато гасели пожара, семейството, което я притежаваше, стоеше отстрани – възрастен мъж с тридесетгодишната си дъщеря.
„Това е нашата къща…“ – хлипаше жената. „Върнахме се там вчера, след десет години.“
Когато огънят най-накрая утихна, Алекс, покрит със сажди, се приближи до тях.
„Извинете… Просто исках да спася котето.“
Жената погледна нагоре – и изведнъж пребледня.
„Чакай… Как се казваш?“
„Алекс Дженсън.“
Тя покри устата си с ръка.
„Дженсън?… Баща ми продаде тази къща на родителите ти. Преди много години…“
Старецът бавно се приближи.
„Чакай.“ Той погледна котето. „Тази къща стоеше празна десет години, докато не реших да я реставрирам.“ Но окабеляването сигурно е старо…
Той замълча, след което добави:
„Синко, благодарение на теб, ние все още сме живи. Планирахме да пренощуваме там. Ако не беше вдигнал тревога…“
Майката на Алекс стисна ръката му. Лицето ѝ пребледня.
„Ти… ги спаси.“
По-късно пожарникарите казаха, че къщата е можела да експлодира – открили стара газова бутилка под пода, почти нажежена от жегата. Ако се беше случило половин час по-късно, цялото семейство вече щеше да спи в къщата.
Кръстили котето Лъки. То се възстановило бързо и Алекс станал истински приятел.
Но най-странното нещо се случило по-късно. Когато Алекс дошъл да помогне за разчистването на развалините, намерил стар плик в едно от оцелелите чекмеджета. На него било написано:
„На семейство Дженсън. Върнете се, когато се срещнем.“
Вътре имало стара семейна снимка на собствените му родители – направена преди много години, когато все още живеели в тази къща. Оказва се, че бащата на Алекс някога е помогнал за построяването ѝ.
Съдбата беше завъртяла кръга по невероятен начин: момчето беше спасило къщата, където някога беше започнала историята на семейството му.
Понякога Клара, майката на Алекс, казваше, гледайки котето:
„Виждаш ли, сине… няма случайности. Когато правиш добро, то винаги се връща. Само не веднага.“
И Алекс знаеше – сега завинаги.
