Пътувах с влак от Варшава до Краков – уморена, раздразнена, с тежка раница и само с едно желание: тишина. В купето до мен седяха жена на около тридесет години и момиче на около три години, с опашки и големи сиви очи. Те едва говореха – майката четеше книга, а момичето гледаше през прозореца, стискайки плюшен заек.
Извадих пакетче бисквитки и чаша кафе от термоса – простата радост от пътуването. Обърнах се за момент и когато погледнах отново, момичето вече хрупаше една от бисквитките ми. Тя ме погледна право в очите и хрупа, сякаш проверяваше реакцията ми.
„Хей“, изтърсих аз, „тези са мои.“
Тя просто се усмихна – трохички по устните, очите ѝ блестяха. Майка ми погледна уморено над очилата си:
„Извинявай. Тя… понякога…“ и не довърши.
Исках да протестирам, но нещо ме възпря. Може би защото момичето беше толкова крехко, сякаш от стъкло. Следващият половин час се превърна в странна игра. Взимах бисквитка, а тя протягаше ръка и също вземаше една. Понякога, директно от дланта ми. Мърморех, а тя се усмихваше, сякаш беше таен ритуал. Майка ми седеше мълчаливо, все още четеше книгата си, без да се меси.
Когато аз, полушеговито, подадох на момичето последната бисквитка, тя ме погледна сериозно и изведнъж каза:
„Видях те.“
„Къде?“
„Там, на перона. Стоеше сама. И беше тъжна.“
Бях изненадан.
„Много си наблюдателна.“
„Просто и аз съм тъжна“, каза тя тихо. „Но мама казва, че не можеш.“
Жената вдигна поглед от книгата си, леко пребледнявайки.
„Стига толкова, Ема“, каза тя строго. „Не говори.“
Момичето стисна заека в ръцете си и се обърна към прозореца.
Влакът затрополи по релсите и изведнъж се почувствах неспокоен. „И аз съм тъжен“, продължавах да си мисля. Извадих още една торбичка – исках да ѝ я предложа, но тя вече спеше, прегръщайки плюшената играчка.
На разсъмване се събудих пръв. Жената я нямаше в купето. На седалката лежеше само плюшен заек.
Погледнах в коридора – нямаше никой. Кондукторът каза, че никой не е слязъл на гарата.
Когато отворих раницата си, за да взема термоса си, торбичката ми с бисквитки лежеше спретнато подредена вътре – пълна.
А отгоре – детска бележка, написана с криви букви:
„Благодаря ти, че сподели. Сега ще се почувстваш по-добре.“
Седях там, гледах заека и сутрешната светлина през прозореца и осъзнах: не всичко, което изглежда като случайна среща, е наистина случайна среща.
