Бяха изминали три години, откакто Андрей починал. За Мария това време изглеждало като вечност. Тя все още му говорела наум, когато си правила кафе, когато отивала на работа, когато заспивала.
Всяка неделя тя ходела на гробището – подреждала гроба, слагала нови цветя и му разказвала за седмицата си. Това се превърнало в единствения ѝ ритуал, който поддържал баланс в живота ѝ.
Тази сутрин била тиха, почти безветрена. Мария вървяла по познатата пътека, държейки букет от бели лилии. Но когато се приближила, спряла. На гроба вече лежали цветя – свежи, все още влажни от роса.
Тя замръзнала. Никой друг не идвал тук. Нямало приятели, нямало роднини. Андрей бил затворен човек; почти нямал близки. Мария оставила букета си до себе си и изведнъж забелязала нещо между стъблата. Малко, сгънато листче хартия.
С треперещи пръсти тя разгънала хартията.
Написано на нея с чист почерк:
„Ще се видим скоро“.
Главата на Мария се завъртя. Тя падна на колене. Наоколо беше празнота, само шумолене на листа. Препрочиташе думите отново и отново, опитвайки се да намери обяснение.
Същата вечер у дома беше неспокойна. Преглеждаше стари снимки, писма, дори съобщения на телефона си. „Може би някой се шегува?“, помисли си тя. Но друго чувство изстина в нея – страх и странно предчувствие.
На следващия ден тя реши да се върне. Цветята все още бяха там, но бележката я нямаше. На негово място имаше нов букет, същия вид. И отново – пресен.
Мария се обади на гробищния пазач, но той само сви рамене:
„Всеки ден някой поставя цветя. Жена с забрадка.“ Тя идва сутринта, преди дори да сме се прибрали.
Мария започна да идва по-рано. Няколко дни поред нищо. Но на четвъртата сутрин забеляза фигура на портата. Жената наистина стоеше до гроба на Андрей, наведена да постави букет. Мария побърза, но когато се приближи, нямаше никой. Само отпечатъци от стъпки във влажната земя.
Оттогава тя е виждала цветя още много пъти. Понякога с панделка, понякога просто така. Но нямаше повече бележки. Само веднъж, на годишнината от смъртта му, тя намери отново хартията. На нея беше само една дума:
„Чакай.“
Сега Мария вече не идва на гробището. Казва, че предпочита да го помни жив. Но съседите понякога съобщават, че са виждали жена на портата в неделя – с тъмно палто и държаща бели лилии.
