Това се случило в началото на есента, в малко провинциално градче на река Трент. Денят бил мрачен, вятърът развявал сиви облаци, а дъждът се усилил, след което се върнал към лек ръмеж.
Александър се прибирал вкъщи след смяната си на гарата, когато чул пронизителен писък. Хора се били събрали край реката, близо до стария мост – някои викали, други тичали по брега. И тогава видял: в бурната вода, между клони и отломки, нещо малко проблеснало – детска ръка.
Без да се замисли, той хвърлил якето си и скочил в ледената вода. Вълните го удряли в гърдите, течението го дърпало надолу, но той гребал с всички сили. Няколко пъти момчето било отнесено и Александър си помислил, че няма да успее. Но накрая го хванал за качулката и го издърпал в плитчините. Детето било в безсъзнание, кожата му била синкава и не дишало. Тогава Александър, треперещ от студ, започна да прави сърдечен масаж и дишане уста в уста. Минута по-късно момчето внезапно започна да кашля и да плаче.
Тълпата изкрещя от радост. Една жена – очевидно майката – дотича. Лицето ѝ беше изкривено едновременно от ужас и облекчение.
„О, Боже мой… синът ми… ти го спаси!“
Но в хаоса Александър просто кимна, усмихна се и си тръгна, преди да започнат разговорите и камерите. Той никога не обичаше вниманието.
Минаха повече от двадесет години. Александър беше остарял, косата му беше посивяла и имаше сърдечни проблеми. Живееше сам, работеше като охранител и често си спомняше онзи ден край реката, въпреки че не знаеше какво се е случило с момчето.
Една зима той беше откаран в болницата след припадък. Отделението беше тихо, миришеше на лекарства и сняг навън. Лекарите се суетяха наоколо и млад лекар, висок и с добро око, се приближи и каза: „Не се тревожете, аз лично ще се погрижа за вас.“
Александър се усмихна: „Благодаря Ви, докторе. Приличате на някого, когото си спомням…“
Младият лекар замръзна, след което седна до него.
Кажете ми… случайно ли живеехте близо до река Трент?“, попита той тихо. „Просто… някакъв мъж ме спаси там като дете. Не знам името му.“
Александър нямаше време да отговори. Лекарят вече беше извадил стара снимка от джоба си – малко момче с одеяло, полицай и тълпа наблизо.
„Това съм аз“, каза той. „А този, който ме спаси… все още не мога да го намеря.“
Александър мълча дълго време. После, със слаба усмивка, каза: „Значи го намерих.“
Докторът пребледня, след което падна на колене.
„Това ти ли беше?“, прошепна той. „Станах лекар, за да мога един ден да спася някого, както аз бях спасен.“
Те седяха мълчаливо дълго време. Чуваше се само тихото бипкане на инструментите и валящият отвън сняг. Сякаш съдбата се беше затворила – детето, някога спасено от водата, сега спасяваше онова, което го беше извадило обратно от смъртта.
Когато Александър беше изписан, на бюрото му имаше бележка:
„Ти и аз сме завинаги свързани от една река и един дъх. – Д-р Майкъл Рийд.“
