Когато Итън се ражда, лекарите веднага казват на родителите му: той няма ръце. Прогнозата е мрачна – ще живее живота си „с ограничения“. Но те не знаят, че Итън изобщо няма да има ограничения.
От детството си той се учи да прави всичко с краката си – да държи лъжица, да отваря врати, да прелиства книги. Но един ден, на шест години, той за първи път хваща четка с пръсти. И всичко се променя.
Отначало това са прости драсканици, след това линии, форми, цветове. Родителите му му купуват бои и скоро стените на къщата пламват от ярки мазки с четката. На дванадесетгодишна възраст той вече рисува пейзажи, портрети и дори участва в изложби за млади таланти. Наричат го „момчето, което рисува с душата си, а не с ръцете си“.
Но една картина се откроява.
Една нощ той не може да заспи дълго време. По-късно той каза, че е сънувал сън – много ясен, сякаш някой го е викал. На сутринта станал, разгънал платното и започнал да рисува. Тихо, без да скицира, без да спира. Почти осем часа без прекъсване.
Когато родителите му влезли в стаята, те замръзнали.
Платното изобразявало портрет на жена – непозната, но толкова жива, че изглеждало, че ще проговори. Погледът ѝ бил мек, уморен, сякаш гледала Итън с любов. Но най-странното било, че жената носела медальон на врата си. Същият, който Итън носил от детството си – подарък от баба му, която починала преди да се роди.
Когато родителите му показали картината на баба му по майчина линия, тя пребледняла. Жената на портрета била копие на дъщеря ѝ, която починала при раждане… майката на Итън.
Оттогава момчето вече не рисувало портрети. Само абстрактни картини, пълни със светлина и движение. Неговите творби се продавали по целия свят, но тази – единствената, първата – останала с него.
Той казва, че вече не вижда тази жена в сънищата си. Просто чувства, че тя винаги е там – във всяка четка, всеки щрих, всяко вдишване, преди да започне да рисува нова картина.
