Алексей се връщаше у дома след един типичен ден. Чантата му беше преметната през рамо, мислите му бяха съсредоточени върху това какво да сготви за вечеря. Слънцето вече залязваше, а дворът беше тих, почти сънлив.
Вече беше пъхнал ключа в ключалката, когато с крайчеца на окото си забеляза движение в краката си.
Отначало му се стори като клон. Дебел, тъмен, блестящ на слънцето. Но после клонът се раздвижи.
Алексей замръзна. На най-долното стъпало, бавно и гладко се извиваше, лежеше огромна змия.
Секундите се влачеха като вечност. Чуваше как сърцето му бие силно в гърдите му, а гърлото му пресъхна. Змията вдигна глава и погледите им се срещнаха.
Не си спомняше да е направил крачка назад. После още една. И още една.
Всичко, за което можеше да мисли, беше: „Какво?! Тук?! В границите на града?!“
Знаеше, че наблизо има малка гора. Но за такова същество да пропълзи чак до къщата… Невъзможно е.
И тогава, няколко мига по-късно, Алексей забеляза детайл, който накара да побие тръпки по гръбнака му. Около врата на змията имаше нещо, наподобяващо нашийник. Тънка, тъмна лента, като стар ластик или колан.
Това не беше дива змия.
Той се обади на спасителния екип, очите му бяха вперени в нея. Докато пристигаха, Алексей стоеше като вцепенен, наблюдавайки как змията лениво се плъзга към вратата, сякаш знаеше накъде отива.
Когато специалистите пристигнаха, те не можеха да повярват на очите си: това беше рядък вид, не е местен за този регион. Можеше да е опитомена, да е избягала или да е пусната на свобода. Но най-странното беше, че намериха малка метална табелка под нашийника.
На нея беше гравирано:
„№ 7. Дом.“
Никой така и не разбра откъде идва.
Но оттогава Алексей не можеше да се върне спокойно у дома – всяка вечер поглеждаше назад към стъпалата.
И понякога, особено в тихи, топли вечери, му се струва, че отново чува тихото шумолене на вратата…
