Денят бил топъл и светъл. Сватбата се провеждала в старо селско имение – бели колони, музика, смях, звън на чаши.
Фотографът Алекс работел както обикновено – обичайният хаос на сватби, гости, танци, стотици кадри подред.
Снимал булката на фона на градина.
Нежна рокля, воал, лек бриз. Всичко било перфектно.
По-късно, вечерта, той преглеждал снимките, избирайки най-добрите за ретуширане.
И изведнъж забелязал нещо странно.
На един от кадрите, където булката гледала през рамо, зад нея стоял мъж.
Не бил гост, не бил роднина, не бил някой от персонала – само сянката на човешка фигура, отразена в стъклената врата.
Лицето било невидимо, но силуетът бил отчетливо мъжки, висок, в черен костюм.
Алекс прегледал всички кадри.
Не беше на предишната снимка. Не беше и на следващата. Само един кадър.
Предположи, че е съвпадение – може би отражение, игра на светлината.
Но когато изпрати серията на младоженците, булката отговори почти веднага.
„Алекс… кой е това зад мен?“
Той замръзна. „Мислех, че е някой от гостите.“
Мина минута. После още една.
И накрая, съобщението пристигна:
„Не сме поканили никого в черно.“
Алекс реши да провери оригиналите. Той увеличи изображението и забеляза един детайл: мъжът гледаше право в камерата.
Очите му се виждаха ясно.
По-късно той дойде да върне албума. Младоженците изглеждаха уморени. Булката държеше снимката, съдържаща този кадър.
„Опитвахме се да разберем кой е“, каза тя тихо. „И знаеш ли кое е странно? Този мъж го няма на нито едно от видеоклиповете. Само на твоята снимка.“
Алекс не отговори. Той просто взе флаш устройството и оттогава не е снимал сватби.
