Когато младото семейство Мартин и Лаура Вебер се премести в тихо предградие на Хамбург, животът най-накрая намери дългоочаквания мир. След години в шумния град те мечтаеха за дом, където единствените звуци ще бъдат дъждът по покрива и детският смях. Няколко месеца след преместването им се роди синът им Оливър и къщата се изпълни с щастие.
С тях живееше и тяхната немска овчарка Рекс, куче, което Мартина беше осиновила като тийнейджърка. Рекс беше най-големият от тримата – интелигентен, лоялен, с уморен, но мил поглед. Той никога не се отделяше от Лаура по време на бременността ѝ, сякаш усещаше, че скоро ще се роди нов човек, когото ще трябва да защити.
Когато Лаура сложи Оливър да спи за първи път, Рекс тихо дойде и легна до нея на килима. Тя се усмихна:
„Нека си лежи там. Просто е нервен.“
Оттогава това се превърна в ритуал. Всяка вечер, веднага щом бебето слагаха в леглото, Рекс идваше и лягаше до креватчето. Понякога дори ставаше и отпускаше глава на ръба на леглото, сякаш проверяваше дали бебето диша.
„Той го пази“, каза Мартин, изглеждайки трогнат.
Но след няколко седмици поведението на Рекс стана… странно.
Сега той не просто лягаше до нея, а се гушкаше плътно в креватчето, понякога хленчеше и ръмжеше в тъмнината.
Една нощ Лора се събуди и видя Рекс да стои, с наострени уши и настръхнала козина на врата му. Той ръмжеше тихо, втренчен в едно място – ъгъла на детската стая.
„Рекс, тихо!“, прошепна тя, включвайки нощната лампа.
Но кучето не помръдна. То само хленчеше тихо, погледът му беше вперен в креватчето.
Оттогава нататък едно и също нещо се случваше всяка нощ. Рекс лягаше до бебето, не си тръгваше до сутринта и ръмжеше, ако някой се приближеше. Дори поздравяваше Мартин с предпазливост.
Месец по-късно Лора не можеше да го понесе повече.
— „Държи се сякаш му се привиждат неща! Може би има проблеми със слуха или халюцинации?“
За да успокои жена си, Мартин инсталира нощна камера в детската стая.
— „Да видим какво прави през нощта. Вероятно просто реагира на звуци.“
На следващия ден прегледаха записа. Първите няколко часа — нищо необичайно. Рекс лежеше тихо до креватчето, от време на време повдигайки глава.
И тогава… около 2:47, камерата засече движение.
В ъгъла на стаята, където нямаше прозорци или светлини, нещо проблесна — бледа, полупрозрачна сянка, като дим, променящ формата си. Рекс мигновено се изправи, изръмжа и застана между силуета и креватчето. Сянката се приближи, а кучето… залая — тихо, но отчаяно.
Записът показваше как Оливър внезапно потрепва, плаче и сянката сякаш се разтваря.
Рекс отново легна до него и не си тръгна до сутринта.
На следващия ден Лора, панически обзета, отишла да види съседка, възрастна жена на име Гертруд, която живяла в къщата повече от тридесет години.
Когато обяснила какво се случва, лицето на възрастната жена пребледняло.
„Ти… не знаеше ли?“, прошепнала тя. „Семейство Крамер живеели тук. Имали са бебе. То починало през нощта… в същата стая.“
Лора не могла да изрече и дума.
Гертруд добавила:
„След тази трагедия кучетата не са идвали тук. И вашето, очевидно, е единственото, което е усетило завръщането му.“
На следващата нощ Мартин отново включил камерата. Рекс, както винаги, лежел до креватчето. В 2:45 сутринта той вдигнал глава и се събудил.
Същата сянка се появила отново във видеото, само че този път се е надвесила директно над бебето.
Рекс изръмжа, скочи напред и… камерата рязко спря.
На сутринта семейството се събуди от силен лай. Рекс стоеше до креватчето, дишайки тежко, а на пода имаше счупена лампа.
Бебето спеше спокойно.
Оттогава нататък Рекс вече не лежеше до креватчето. Той спеше до вратата, слушайки внимателно всяко шумолене.
И всяка нощ, точно в 2:47 сутринта, ушите му потрепваха – сякаш чуваше нещо, което никой друг не беше чул.
Понякога, когато Лора отива да вземе вода през нощта, тя забелязва, че Рекс вдига глава и ръмжи тихо, гледайки към детската стая. И в този момент ѝ се струва, че в тъмнината на стаята стои нещо – невидимо, но много близо.
