Беше перфектна вечер – залата беше украсена с гирлянди, свещи се отразяваха в чаши, свиреше музика на живо. Булката в бяла рокля изглеждаше като от приказка, а младоженецът не можеше да откъсне очи от нея. Всички чакаха главния момент – пристигането на сватбената торта.
Разговорите в залата затихнаха и гостите вдигнаха телефоните си. Огромна, многоетажна торта бавно се търкаляше на количка. Снежнобяла, украсена с кремави рози и златни панделки – тя беше истински шедьовър. А носеше я млад сервитьор на име Иля – старателен, учтив, но малко нервен. Това беше първата му голяма сватба.
Вървеше внимателно, но ръцете му трепереха. Около него се чуваше смях, аплодисменти и светкавици на фотоапарати. Булката хвана ръката на младоженеца с усмивка. Водещият обяви:
„А сега – сладкият момент на нашата любов!“
Всички аплодираха. Иля направи крачка напред… още една…
И изведнъж — петата на гост се закачи за подножието на количката. Всичко се случи за миг.
Тортата се олюля. Иля се опита да я стабилизира, но беше твърде късно.
Трясък. Тишина. Сладки рози, крем и парчета пандишпан, разпръснати по снежнобялия под. Няколко деца ахнаха от радост, едно момче избухна в смях — но напрегната тишина изпълни стаята.
Булката замръзна. Роклята ѝ беше покрита с крем. Младоженецът погледна мълчаливо сервитьора, който стоеше блед, с треперещи ръце.
„Извинете…“ прошепна Иля. „Извинете, аз…“
Но вместо да крещи, булката внезапно се приближи, погледна го и каза тихо:
„Не се извинявай. Това е просто торта.“
Гостите въздъхнаха. Някои ръкопляскаха. Някои се засмяха. Младоженецът, неспособен да понесе паузата, я прегърна и вдигна парче крем от пода:
„Е, да го опитаме точно тук?“
И публиката избухна в аплодисменти.
По-късно, когато всички вече се шегуваха за „най-вкусния провал на годината“, Иля стоеше на изхода, все още червен в лицето, но усмихнат. Той осъзна главното: понякога дори провалът може да се превърне в топъл спомен… ако наоколо са правилните хора.
