Този ден започна както обикновено – знойно, тихо, с тежък, главоболие предизвикващ въздух. Сиви облаци надвиснаха над хоризонта и птиците внезапно замлъкнаха. Всички в селото знаеха, че идва буря. Но никой не очакваше това.
Около три часа небето стана зелено – зловещо зелено, сякаш сянка висеше над земята. После вятърът духаше толкова силно, че листата летяха като стена. Чу се далечен тътен, като рев на влак. Хората се втурнаха в мазета и бараки, където и да можеха.
Когато всичко свърши, селото стоеше в тишина. Гръмотевици гърмяха някъде в далечината, останки от мълнии блестяха в небето, но най-лошото беше отминало. Всички излязоха навън – и не можеха да повярват на очите си.
Торнадото беше отминало. Десетки къщи останаха непокътнати. Счупени клони, разбити стъкла, но иначе нищо страшно.
С изключение на едно нещо.
В покрайнините на града, където някога е живял старият Егор, къщата беше отнесена до основи. Без покрив, без стени, без мебели – сякаш някой я е изтрил от земята с гумичка. И най-странното беше, че около къщата нямаше и следа от торнадото. Тревата лежеше равна, дори близките огради бяха непокътнати.
„Сякаш вятърът знаеше накъде да духа“, каза някой.
Когато спасителите разчиствали развалините, открили само стара кутия. Вътре имало писма. Десетки, пожълтели, с дати отпреди двадесет години. Почти на всеки плик пишело едно и също име: Анна.
По-късно се оказало, че Егор сам е построил къщата – на мястото на стар параклис, разрушен още по съветско време. Тогава хората шепнали, че не е трябвало да пипа това място.
Егор живял там четиридесет години. Сам. Седмица преди бурята той починал – тихо, в съня си. Къщата стояла празна.
След торнадото, свещеник от съседно село казал:
„Понякога не идва наказание, а пречистване. Може би някой просто е искал да си върне земята, която е била отнета.“
Сега на това място има трева. Хората я избягват, особено когато вятърът се усили.
А през нощта, ако се вгледате внимателно, можете да видите лек прах, който се вихри над хълма, сякаш нещо търси път обратно.
