Дъждът блъскаше покривите, вятърът късаше клоните, сякаш искаше да изкорени селото. Нощта беше толкова черна, че сякаш самият мрак се беше спуснал върху земята. Сред тътенът на гръмотевиците и свистенето на вятъра, малко момче на име Тимофей тичаше босо по наводнения път. Той беше само на осем години. Лицето му беше белязано от огъня, очите му огромни, пълни със сълзи и страх. Но в ръцете си държеше най-ценното нещо, което имаше: мъничко вързопче, мъничък живот – новородената си сестра.
Къщата се беше срутила преди по-малко от час. Гръм, мълния удариха и покривът избухна в пламъци като факла. Майка му успя да извика: „Тима, бягай!“ В болницата! Просто я вземи, чуваш ли?!
И тогава таванът се срути и гласът ѝ заглъхна.
Тима стоеше сред пламъците, пареше си краката, задавяше се от дима, но дори не помисли да пусне сестра си. Изтича навън в дъжда, където вятърът веднага отвя последните му топли сълзи. Нямаше обувки, дори яке. Само старото одеяло, в което беше увил бебето, и надеждата, че в болницата, от другата страна на селото, има някой, който може да ѝ помогне.
Пътят се превърна в река. Водата блъскаше краката му, глината го засмукваше, но той продължаваше. Всяка стъпка беше болезнена – краката му бяха насинени, коленете му кървяха. Падаше, ставаше, падаше отново, притискайки сестра си към гърдите си. Тя едва дишаше. Малкото му лице пребледня и Тима прошепна: „Бъдете търпеливи… моля ви, бъдете търпеливи…“
Когато в далечината проблесна светлина – болницата – той си помисли, че вижда мираж. Но беше светлина! Истинска! Той тичаше с всички сили, препъвайки се, подхлъзвайки се в калта.
„Помощ!“ Той изкрещя, но вятърът отнесе гласа му.
Той удряше с юмруци по стъклените врати, докато една медицинска сестра не изтича.
„О, Боже мой, детето!“, извика тя, сграбчи го и уви сестра му в суха кърпа. „Какво се случи? Къде са родителите?“
Тима искаше да отговори… но устните му трепереха. Загуби съзнание точно на вратата.
Събуди се сутринта – в отделението си, под бяло одеяло. Слънцето светеше през завесите и за първи път тази нощ беше тихо. Същата медицинска сестра седеше до леглото. „Буден си, герой“, усмихна се тя. „Сестра ти е жива. Лекарите казаха, че ако дойдеш дори десет минути по-късно…“
Тя не довърши. Просто стисна ръката му.
Тима се обърна към прозореца. Отвън все още се виждаха локви и следи от бурята. Но дъга вече се издигаше над болницата.
Минаха години.
На стената на същата болница сега висеше снимка – момче с превързани ръце и момиченце в пелени в ръцете си. Под снимката имаше плакет:
„Тимофей Селин. 8 години. Спаси сестра си в нощта на голямата буря.“
Всеки, който минаваше покрай нея, спираше. И един ден, много години по-късно, млада жена в бяла престилка – неонатолог – се приближи до снимката. Тя я гледа дълго време, след което тихо каза:
„Благодаря ти, братко…“
Тя докосна стъклото с върха на пръстите си и се усмихна.
Светлината в коридора тихо угасна, сякаш някой ѝ намигна отгоре.
