Нощта беше студена и тиха.
Старият индустриален район на Хамбург отдавна беше пуст: фабриките бяха затворени, хората бяха напуснали и всичко, което остана, бяха ръждясали контейнери, плъхове и хора като него – Даниел Мюлер, бездомен бивш механик, който беше загубил всичко след развод и болест.
Той се разхождаше из задната част на супермаркета, държейки старо фенерче. Въздухът миришеше на гниене и дъжд.
„Поне парче хляб“, промърмори той, отваряйки друг кош.
Но този път, вместо познатия звук на торби за боклук, чу… тих, едва доловим плач.
Даниел замръзна. Отначало си помисли, че е котка. Но звукът се появи отново – обикновен, човешки.
Той светна с фенерчето и сърцето му се сви. Сред найлоновите торбички лежеше малък пакет, увит в сиво одеяло. Той внимателно го разгъна и видя дете. Толкова мъничко, със затворени очи и бледо лице.
„О, Боже мой…“ прошепна той. „Кой те остави тук?“
Бебето беше живо. Дишаше – слабо, но равномерно. Изглеждаше като обикновено бебе. Но Даниел изведнъж забеляза: кожата му беше твърде студена, сякаш беше лежал там с часове.
И още нещо – на ръката си имаше кожена гривна, гравирана с име:
„Емил К.“
Даниел не знаеше какво да прави. Да се обади в полицията? Дори нямаше телефон.
Свали старото си палто, уви бебето в него и отиде до мястото, където беше прекарал нощта – изоставен хангар в покрайнините.
Там, с слаб фенер, запали малък огън от натрошени дърва и започна да топли бебето. Бебето скоро се размърда, отвори очи… и Даниел се отдръпна.
Очите на детето бяха необичайни – огромни, почти сребристи, отразяващи пламъците като огледала.
Но в тях нямаше страх. Само тишина и внимание, сякаш бебето… гледаше през него.
— Няма проблем — каза Даниел с треперещ глас. — Ще ти помогна.
Той взе бутилката с вода, потопи кърпа в нея и леко избърса лицето на бебето. Тогава забеляза мъничка висулка около врата на бебето — метална, студена. Вътре имаше мъничко листче хартия.
Той го разгъна:
— Ако четеш това, това означава, че те е избрал.
Даниел почувства как тръпки полазват по гръбнака му.
До сутринта бебето беше заспало. Даниел остана буден цяла нощ, слушайки дишането му.
Но колкото по-дълго го наблюдаваше, толкова повече бебето сякаш се променяше. Кожата му ставаше по-топла, а бузите му пламтяха. Сякаш животът се пробуждаше в него — и с всяка изминала минута сякаш се прехвърляше от него към Даниел.
Той почувства странна слабост, но не от умора — сякаш част от силите му се изчерпваха и се изчерпваха към това мъничко същество.
На разсъмване Даниел чу стъпки на входа на хангара.
На вратата стоеше жена с дълго палто – висока, строга, със забрадка на главата. Държеше стара снимка в ръцете си.
„Намерихте ли го?“, попита тя, гледайки Даниел право в очите.
„Кой си ти?“, попита той предпазливо.
„Аз съм тази, която го търси от три години. Казва се Емил. Но той… не е съвсем дете.“
Тя се приближи и детето, събуждайки се, протегна ръка към нея.
Даниел усети как вътрешностите му се свиват.
„Какво имаш предвид? Кой е той?“
Жената се усмихна тъжно:
„Той е това, което хората някога наричаха „дар“. Избира онези, които са готови да се откажат от всичко за друг.“
Детето започна да диша тихо и светлината от фенера изведнъж стана по-ярка.
Даниел погледна надолу – по дланите му имаше следи, като слънчево изгаряне.
„Значи сега ще живее“, каза жената. „Благодарение на теб.“
Той нямаше време да отговори. Само я наблюдаваше как се отдалечава с детето в мъглата, чувайки стъпките ѝ да избледняват в сутрешната тишина.
По-късно в хангара откриха само старото му палто и мъничка гривна с надпис „Емил К.“
Никой не разбираше кой е този бездомник – или защо никой не е спал на това място оттогава, въпреки че вътре винаги е било топло…
