Денят бил слънчев, тих и безгрижен.
Саймън и Емили Хейс се връщали от разходка в града. Карали по познат път през малко предградие – зелени дървета, мирис на пресен асфалт, бързащи хора.
Близо до стар парк, на автобусна спирка, Емили забелязала възрастен мъж. Той стоел под тента, облегнат на бастун, облечен в лека риза и шапка.
„Саймън, виж колко елегантен е дядо“, казала тя с усмивка.
Като минавали, старецът се обърнал и ги погледнал – спокойно, с лека усмивка, сякаш го познал.
На следващия ден, на закуска, Емили преглеждала новините на телефона си – и изведнъж пребледняла.
„Саймън… виж.“
Статията гласеше:
„Днес църквата „Свети Марк“ проведе прощална церемония с г-н Хенри Лейн, ветеран, известен с добротата си и навика си да идва всеки ден на автобусната спирка близо до парка, където някога е изпращал жена си.“
Емили показа снимката.
Беше същият мъж. Същата риза. Същата шапка.
Те потеглиха към автобусната спирка.
На пейката, където беше стоял старецът, лежаха пресен карамфил и бастун, внимателно подпряни.
Саймън мълчеше, а Емили прошепна:
„Вероятно е дошъл просто да се сбогува. На мястото, където я е чакал.“
Слънцето падаше през листата, осветявайки празната автобусна спирка.
И на двамата им се струваше, че някой все още стои във въздуха – спокойно, с лека усмивка. ☀️
