Беше късно вечер. Мъгла висеше над реката, мостът едва осветяван от случайните улични лампи. Анна се връщаше у дома след работа, когато забеляза женска фигура пред себе си. Жената стоеше на самия ръб на парапета, палтото ѝ се вееше на вятъра, а ръцете ѝ трепереха.
Ана замръзна. Всичко в нея ѝ подсказваше, че секундите имат значение.
„Хей!“, извика тя, пристъпвайки напред. „Моля ви, не го правете!“
Жената не се обърна. Тя само тихо каза: „Никой не го е грижа за мен…“
Ана се приближи бавно, без да прави резки движения.
„Да“, каза тя тихо. „Мене ме е грижа.“
Тя протегна ръка – и в този момент жената избухна в сълзи. Анна успя да я хване и се държеше с всички сили, докато не пристигнаха минувачи.
Минаха няколко дни. Анна непрекъснато мислеше за тази среща. Жената беше в болницата, обещана ѝ е помощ. Анна реши да я посети — просто защото не можеше да забрави очите ѝ.
Когато влезе в стаята, непознатата вдигна поглед… и пребледня.
„Ти беше…“ прошепна тя. „Беше ли до реката тогава?“
Анна кимна. Жената покри лицето си с ръце и се разплака.
„Трябва да ти кажа… Преди няколко години, в дъжда, работех в училищен лагер. Едно момче изтича на пътя след топка… Успях да го хвана — и една кола ме подмина на сантиметър. Казваше се… Оливър, мисля.“
Анна замръзна. Сърцето ѝ биеше толкова силно, че ѝ спря дъха.
„Синът ми“, прошепна тя. „Синът ми се казва Оливър.“
И двамата мълчаха. Тишината беше пронизана само от звука на дъжда отвън. Анна разбра: онази вечер на моста съдбата просто беше отплатила дълг. Тя беше спасила живота на този, който някога беше спасил най-ценното нещо, което имаше.
Понякога добротата се завръща, когато най-малко я очакваме. И дори светът да изглежда безразличен, той помни онези, които някога са спасявали друг.
