В продължение на три дни валя непрекъснато. Небето висеше ниско, сякаш се извисяваше над старата къща, където живееха Оливър, петгодишно момче с неспокойни очи, и майка му София. Някъде в далечината прогърмя гръмотевици, но Оливър не се страхуваше – напротив, наслаждаваше се да гледа как дъждовните капки се стичат по стъклото и се сблъскват, образувайки истински „реки“.
Котката Луна лежеше на перваза на прозореца – голяма, пухкава, бяло-сива, с внимателен поглед, сякаш разбираше повече, отколкото би трябвало едно животно. Тя винаги беше до момчето, дори през нощта, спеше в краката му и се изправяше заедно с него.
Същата вечер София готвеше вечеря в кухнята, когато изведнъж чу странен звук – ниско, протяжно мяукане, сякаш тревожно. Тя надникна в стаята, но видя само Луна, която стоеше на перваза на прозореца до Оливър и гледаше нагоре към нещо отвъд стъклото.
„Всичко наред ли е, Лу?“ — попита тя разсеяно, без да очаква отговор.
Котката се стегна. Зениците ѝ се разшириха, козината ѝ се настръхна. Тя рязко скочи от перваза на прозореца, сграбчи ръкава на момчето с нокти и започна да го дърпа от прозореца.
— Луна, хайде! — засмя се Оливър, опитвайки се да се освободи. Но котката мяукаше по-силно, бутайки го с лапи, сякаш го гонеше.
И тогава се случи нещо, което никой не очакваше.
В миг стаята беше осветена от ослепително бяла светлина. Ревът беше толкова силен, че стените се разтресоха. Стъклото на прозореца се напука и искри пробягаха по перваза. Светкавица удари рамката на прозореца, оставяйки черна, димяща следа.
София пусна лъжицата си и се втурна в стаята. Оливър стоеше на няколко крачки от прозореца, уплашен, но невредим. Луна беше наблизо, ушите ѝ бяха сплескани, очите ѝ широко отворени. Опашката ѝ трепереше, дишането ѝ беше тежко, но не се отдалечи и на сантиметър от момчето.
— О, Боже мой… — прошепна София, прегръщайки сина си. „Ако не беше тя…“
Луна измяука тихо и легна в краката му, все още гледайки прозореца.
По-късно електротехникът каза, че окабеляването под рамката е повредено – мълнията е ударила точно там, където е била старата метална перла за остъкляване.
„Още секунда и мълнията щеше да удари точно там, където стоеше детето“, каза той.
Оттогава нататък Луна стана нещо повече от просто котка в семейството. Тя усещаше кога се приближава гръмотевична буря: излизаше от стаята рано, развълнувана, сякаш предупреждаваше. Понякога София се улавяше, че си мисли, че Луна чува неща, които хората не могат – сякаш имаше връзка с нещо отвъд видимото.
Минаха няколко месеца, но този белег от мълния остана върху рамката – тънък черен белег, като символ. И всеки път, когато София го погледнеше, си спомняше за кехлибарените очи на котката, блестящи в тъмнината.
Оттогава нататък, когато съседите питаха защо Луна винаги сяда до прозореца, преди да завали, София отговаряше с усмивка:
„Тя просто чака гръмотевицата. Това е нейният начин да се увери, че тя няма да дойде за никой друг.“
Понякога най-тихите същества притежават силата да спрат буря.
