За Джеймс Харпър, 56-годишен пощальон, този маршрут бил познат. Той доставял писма в един и същ квартал почти двадесет години – знаел кой кога е вкъщи, кой очаква колети и кой винаги се оплаква от времето.
Но един пролетен ден всичко се променило.
Къщата на номер 47 на ъгъла на Мейпъл Роуд винаги изглеждала тиха. Възрастната двойка – Маргарет и Том Браун – живеели уединено, рядко излизали навън. Джеймс знаел, че предпочитат да получават само писма на хартия, без интернет или джаджи.
Но напоследък пощенската кутия била препълнена. Вестници лежали неотворени, пликове събирали прах. И този ден, когато Джеймс се приближил, той бил разтревожен от миризмата.
Беше едва доловима – смесица от влага, хартия и нещо… неестествено. Пощальонът почукал на вратата и извикал – тишина.
После решил да надникне през прозореца.
Завесите бяха спуснати, но на перваза на прозореца се виждаше чаша сух чай.
Сърцето на Джеймс се сви. Той се обади в полицията.
Когато вратата беше отворена насила, вътре настъпи гробна тишина. Къщата беше в идеален ред, сякаш времето беше спряло. Но на масата лежаха писма, които никой никога не беше изпращал.
В тях Маргарет беше писала на някого – на сина си, за когото се смяташе, че е загинал при инцидент двадесет години по-рано.
„Все още те чакам“, гласеше последният ред.
А долу, на пода, под стар килим, намериха дървена кутия.
Вътре имаше десетки писма, написани с един и същ почерк, но… подписани с името на този син.
По-късно експерти откриха, че писмата наистина са били написани по различно време. Но никой не можеше да обясни кой ги е написал – в края на краищата синът му наистина го нямаше.
Дълго време Джеймс не можеше да се отърси от чувството, че е станал свидетел на нечия друга тайна, такава, която никой не биваше да разкрива.
Оттогава той казва, че всяка буква е нещо повече от хартия.
Това е нечия надежда, скрита между редовете.
