Случи се в тихо американско предградие – такова, където еднакви къщи стоят в редица, тревните площи са окосени до милиметър, а сутрините ухаят на кафе и прясна трева.
Томас Рийд живееше там само от три месеца. След развода си той искаше мир, простота и ново начало.
В този ден беше слънчево. Четеше вестник до прозореца, когато чу странен звук – нисък, дрезгав, като някой да мърмори.
После – тупване. И силно, диво ръмжене.
Томас се изправи, отиде до вратата и, затаил дъх, надникна през шпионката.
Това, което видя, го накара да се отдръпне.
Точно пред къщата си, на тротоара, мъж се бореше с мечка. Истинска, огромна, с мокра кафява козина, блестяща на слънцето. Мъжът – висок, с дрипаво яке – държеше желязна тръба и се опитваше да отблъсне звяра, който се носеше към него, ръмжейки и оголвайки зъби.
Сцената изглеждаше толкова нереална, че мозъкът на Томас отказваше да повярва. Но звуците – тупкането, тежкото дишане, скърцането на метал по асфалта – бяха реални.
И тогава чу жена да крещи.
„Дейвид! Върни се! Стой далеч!“
Томас се напрегна. Жена стоеше до оградата, държейки дете в ръцете си – плачеше и крещеше, но мъжът не слушаше. Той ги защитаваше.
Мечката изрева и се хвърли напред. Дейвид я удари с тръбата, но звярът само се разяри още повече. Томас искаше да се обади в полицията, но ръката му не се подчиняваше. Всичко се случваше твърде бързо.
В един момент звярът притисна Дейвид към земята. Жената изкрещя.
И изведнъж – мечката спря.
Главата ѝ бавно се обърна към къщата на Томас.
Точно до шпионката на вратата.
Томас замръзна. През малкото стъкло видя чифт тъмни очи. Не бяха животински. Те притежаваха… съзнание.
Погледът не беше яростен – беше осъзнат. Почти човешки.
Той се отдръпна, сърцето му биеше в ушите му. Тежко дишане идваше отвън. Нещо стържеше по вратата. После – тишина.
Когато погледна отново, звярът го нямаше.
Дейвид лежеше на земята, задъхан, а жената се затича към него, плачейки. Томас отвори вратата и изтича навън.
„О, Боже мой, жив ли си?“, извика той.
Мъжът бавно вдигна глава. Лицето му беше окървавено, но погледът му беше ясен.
„Той не е искал да убива“, каза той дрезгаво. „Просто… дойде за мен.“
„Кого?“, попита Томас.
„Мечката“, отговори Дейвид. „Спомням си я.“ Преди две години, в Аляска, го застрелях, за да спася сина си. Мислех, че е мъртъв… но изглежда не е.
Той се изправи, облегнат тежко на едно коляно, и погледна към гората.
„И сега ме намери.“
Томас стоеше, несигурен какво да каже. Жената стискаше детето си до гърдите си и плачеше.
А Дейвид продължаваше да гледа към дърветата. После изведнъж пребледня.
„Той не си тръгна“, прошепна той.
Иззад храстите се чу шумолене.
Но никой друг не се появи. Само лек бриз шумолеше тревата.
Полицията пристигна двадесет минути по-късно. Те огледаха всичко – почти нямаше следи. Само един огромен отпечатък от лапа близо до портата и тъмно петно на асфалта.
Към вечерта всичко утихна. Томас най-накрая заключи вратата и включи лампата.
Но сънят не дойде.
Към сутринта той се приближи до вратата, решавайки да се увери, че всичко е тихо. Погледна през шпионката.
И замръзна.
На пътеката, където се беше състояла битката по-рано през деня, лежеше мечи нашийник. Износен, метален, с плакет.
Той погледна по-отблизо. Плакетът беше гравиран:
СОБСТВЕНОСТ НА Т. РИЙД
Томас бавно се отдръпна от вратата, усещайки как тръпки полазват по гръбнака му.
В края на краищата, никога не беше имал домашен любимец.
И все пак… на гърба на плакетката беше гравирана друга дума, едва видима под драскотините:
„ДОМ“.
