Случи се в един обикновен слънчев ден, когато изглеждаше, че нищо ужасно не може да се случи на света.
Алексей се връщаше от работа. Маршрутът му винаги минаваше покрай железопътен прелез – тих, полуизоставен, където рядко минаваха влакове. Вървеше, слушаше музика, мислеше за предстоящия уикенд, когато изведнъж забеляза движение между релсите.
Спря. Нещо се движеше по траверсите, точно по средата на релсите.
Отначало си помисли, че е боклук, парче плат, вятърът. Но при по-внимателно разглеждане осъзна, че е малко лисиче. Стегнато, червеникавокафяво същество, треперещо, се опита да избяга, но лапата му се заклещи между металните релси. То потрепна и изписка – и звукът накара вътрешностите на Алексей да се свият.
Огледа се – празно. Няма хора, няма звук. Само лек бриз и далечното ехо от клаксони.
— Бъди търпелив, мъничко — промърмори Алексей и стъпи на релсите.
Той падна на колене и внимателно протегна ръка. Лисичето се опита да се измъкне, но лапата му беше здраво затисната между траверса и релсата. Алексей се опита да повдигне метала, но той не помръдна. Дръпна по-силно — без резултат.
И тогава — го чу.
Тих, далечен тътен.
Замръзна. Вдигна глава. В далечината, зад завоя, проблесна бяла светкавица — фарове.
Влак.
Звукът се усилваше с всяка изминала секунда. Въздухът трепереше, металният ритъм се приближаваше и в един миг всичко вътре в Алексей се преобърна.
Той осъзна: ако си тръгне сега, лисичето ще умре. Ако остане, ще умре.
Времето сякаш спря. Той се наведе отново и се опита да освободи лапата. — Хайде… моля те, хайде… — издиша той.
Лисичето изписка жално, малкото му телце трепереше. Алексей закачи една вратовръзка с ръка и усети как металът се движи – едва, но се движеше!
Той дръпна по-силно, усещайки как кожата на дланите му се разкъсва в камъните.
Ревът ставаше оглушителен. С всяка изминала секунда релсите под него вибрираха все по-интензивно. Въздухът се изпълни с прах, трепет и гръмотевици.
И изведнъж – щрак!
Лапата се освободи.
Лисето се освободи и, сякаш разбираше всичко, скочи право в ръцете му. Алексей се изправи, хвана малкото същество и се втурна към насипа.
В този момент влакът профуча – ревящ, свирещ и блъскан от вятър, който го събори. Той падна в тревата, притискайки лисето към гърдите си.
Шумът постепенно затихна. Въздухът отново стана чист.
Той лежеше там, дишайки тежко, усещайки как малкото, живо същество трепери под ръката му.
„Всичко е наред, всичко е наред… добре си“, прошепна той.
Лисичето го погледна с кехлибарените си очи – уплашено, но пълно с живот. Алексей внимателно го пусна и то закуцука към гората, поглеждайки назад веднъж, сякаш се сбогуваше.
Алексей остана да седи на тревата, неспособен да повярва, че е свършило. Дланите му бяха окървавени, сърцето му биеше лудо, сякаш искаше да избухне. Погледна заминаващия влак и едва тогава осъзна колко близо е бил.
Дълго седеше там, опитвайки се да осмисли какво се е случило току-що.
И точно когато щеше да тръгне, изведнъж забеляза малка капка кръв и кичур червена козина по траверсите. Вдигна ги и ги стисна замислено в ръката си.
И тогава видя – върху метала, където се беше забила лапата, имаше драскотина. Беше слаба, но приличаше на букви.
Три криви символа, сякаш надраскани с нокти:
„ЖИВЕЙ.“
