Виктор, пенсиониран геолог, обичаше тайгата през целия си живот. Вече беше над седемдесет, но всяко лято се оттегляше в старата си дървена къща край реката, където някога водеше експедиции. Местните отдавна бяха свикнали с неговото уединение – старецът живееше тихо, поправяше покрива, браше гъби и приготвяше чай от жълт кантарион.
Но този ден всичко се обърка.
Сутринта започна както обикновено: лека мъгла се стелеше между боровете, въздухът миришеше на смола и влажна пръст. Виктор грабна кошница и термос с чай и се отправи дълбоко в гората, където винаги растяха манатарки. Неговото старо, но вярно куче, хъски на име Буран, тичаше до него. Той вече беше на дванадесет години, но същата преданост и сила все още блестеше в очите му.
Вървяха няколко часа, когато Виктор забеляза пресни следи – огромни отпечатъци от лапи във влажната земя.
— Мечка — промърмори той. — И изглежда е с малки…
Буран се ободри, козината на врата му настръхна. Виктор щеше да се обърне, но изведнъж иззад гъстите храсти се чу тих, заплашителен рев.
Успя само да пусне кошницата и да се втурне към най-близкото дърво. Хъскито излая силно, разсейвайки майката мечка, но тя не се отдръпна — две малки бяха изтичали иззад храстите и сега майката яростно пазеше потомството си.
Треперещ, Виктор се изкачи на най-близкия бор. Ръцете му се плъзнаха по мократа кора, дишането му беше накъсано, но страхът му даде сили. Беше на около шест метра височина — и едва тогава се осмели да погледне надолу.
Под дървото стоеше огромна, кафяво-червена майка мечка. Тя изсумтя, завъртя се, изправи се на задните си крака и задраска кората. Малките се разхождаха наблизо, с вдигнати муцуни, гледайки нагоре към стареца.
— Махай се! Виктор извика. „Махайте се, космати дяволи!“
Но животните не си тръгнаха. Минутите се влачеха като вечност. Усети как ръцете му изтръпват, всеки клон трепери под тежестта му. Някъде в далечината крещяха сойки, а времето сякаш замръзна между дъха и страха.
Сигурно беше минал час. Майката мечка не показваше никакви признаци, че си тръгва. Виктор знаеше, че ако се опита да се спусне, това ще бъде краят. Гласът му вече беше прекъснат от писъци, гърлото му беше сухо, а Буран… Буран беше изчезнал.
„Сигурно е избягал“, проблесна горчива мисъл. И тогава чу лай отдолу.
Широк, ядосан, уверен. Буран се завръщаше.
Той изскочи иззад дърветата, мръсен, с кичури мъх по козината си, но решителен както винаги. Затича се, позиционира се между мечката и дървото и започна да ръмжи, да лае и да се нахвърля, опитвайки се да привлече внимание. Мечката оголи зъби, направи няколко крачки към него и изведнъж спря.
Буран не отстъпи нито сантиметър.
Виктор извика отгоре, извън себе си от страх и болка в ръцете си:
„Буран! Върни се! Не я безпокой!“
Но кучето, преструвайки се, че не чува, продължи да вика звяра.
Мечката най-накрая падна на четири крака, изсумтя отново, обърна се към малките си и, мърморейки, се отдалечи. Малките послушно хукнаха след нея, като от време на време поглеждаха назад.
Когато всичко утихна, Виктор не повярва веднага в собственото си оцеляване. Той бавно се спусна, коленете му трепереха, сърцето му биеше лудо. Буран стоеше до него, дишайки тежко, с все още гордо вдигната опашка. Старецът коленичи и го прегърна, притискайки чело към козината му.
„Ти ме спаси… стар вълче“, прошепна той. „Ти ме спаси.“
Вървяха обратно дълго време. Слънцето вече залязваше, сенките се удължаваха, а ароматът на гората беше гъст и топъл. Виктор вървеше, държейки ръката си на гърба на кучето, сякаш се страхуваше, че ще изчезне, ако го пусне.
По-късно, в къщата, той седеше дълго време на верандата и наблюдаваше как Буран спи в краката му. Старата му шапка лежеше наблизо, а на масата – чаша студен чай.
Той мислеше колко години е живял, колко много е видял и колко тънка може да бъде границата между живота и смъртта.
И само едно чувство изпълваше душата му – безкрайна благодарност. Защото наблизо имаше някой, който не избяга. Който не се страхуваше.
Който просто дойде и спаси.
А на сутринта, когато слънцето изгря над гората, Виктор каза на глас:
„Сега знам със сигурност, Буран… ангелите понякога ходят на четири крака.“
