Ема потръпна от студа и ярката светлина. Беше 6:02 сутринта. Одеялото вече беше на пода, а свекърва ѝ, Маргарет, стоеше над нея с ръце на хълбоците си. Гласът ѝ беше студен, твърд, като метал:
„Ставай, мързеливко! Гладна съм! Докога можеш да лежиш така?! Вкъщи има мъж, а ти още спиш!“
Ема инстинктивно покри корема си. Шест месеца бременна, безсънна нощ поради болки в гърба… и тогава това се случи отново. Съпругът ѝ, Лукас, спеше до нея. Той дори не се беше събудил – майка ѝ ходеше из къщата им като кралица, позволявайки ѝ всичко.
„Маргарет… Чувствам се зле… Едва спах…“ прошепна Ема. „Бременността не е болест! Родих три деца и все още работя здраво. А ти само спиш и се самосъжаляваш. Ставай и приготвяй закуска!“
Ема се изправи бавно, краката ѝ трепереха. В кухнята режеше хляб, когато усети, че въздухът е изчезнал. Бръмчене в ушите ѝ, звезди пред очите ѝ.
Маргарет, застанала до печката, каза лениво:
„И никаква драма, разбираш ли? Дишай дълбоко и се захващай за работа. Харесвам яйцата си добре изпечени.“
Ема искаше да отговори… но вместо това чиниите бяха грабнати от ръцете ѝ. Чинията се счупи. Тя се облегна на масата и бавно се плъзна надолу.
„О, ето ни! Пак се преструва!“ изсумтя свекърва ѝ.
В този момент Лукас се появи на вратата. Сънен, разрошен, но в очите му имаше нещо ново.
„Какво става тук?“ Маргарет махна с ръка:
„Жена ти пак се излежава! Гладна съм, дори още не съм родила бебето, а тя вече се гърчи!“
„Стига.“
Това „стига“ прозвуча толкова силно, че и двамата замълчаха.
Той вдигна Ема и я настани на стол.
„Не си ли добре? Дишай, тук съм.“
„Лукас! Не ми говори така! Аз съм ти майка!“
„А това е жена ми. И майката на детето ми.“
Той се обади на лекаря.
Д-р Харисън пристигна след 25 минути. Кръвното ѝ налягане беше много ниско.
„Стрес. Опасно. Има нужда от почивка. Без писъци. Без домакинска работа. И без емоционален натиск.“
Маргарет стоеше там, бледа. Лекарят я погледна строго:
„Ако искаш внуче, остави я на мира. Или сама ще го съобщя на социалните служби.“
Когато лекарят си тръгна, в къщата цареше мъртва тишина. Лукас се приближил до майка си и за първи път в живота си казал:
„Мамо, изборът е прост. Или ще живееш с нас, но уважавай Ема. Или ще ти наема апартамент. И ще живеем отделно.“
Маргарет се обърнала. Не отговорила. Но за първи път не отвърнала и дума.
Същата вечер тя дошла при Ема, държейки поднос със супа.
„Аз… не знам как да го направя. Но яж. Трябва.“
Не било извинение. А начало.
Три месеца по-късно се родило момиченце – София. В родилния дом Маргарет стояла до прозореца, гледайки внучка си – и тихо казала:
„И аз се страхувах, когато бях бременна с първото си дете. Просто… никой не ме защити.“
Ема я погледнала и осъзнала, че нещо се е променило.
Сега Маргарет носи чай сутрин. Не крещи. Понякога помага с креватчето. И една нощ Ема се събуди от тих шепот:
„Шшт, бебче… Баба е тук…“
Ема все още помни онази сутрин – студа, одеялото на пода и думите „Ставай, мързеливец“.
Но тя си спомня и Лукас, който застана пред нея за първи път.
И как най-накрая се появи една реплика: никой няма право да дърпа одеялото от бременна жена. Дори и да е майка ѝ.
