Всяка сутрин училищната столова се изпълваше с познатия шум на звънтящи тенджери, миризмата на пресен хляб и врявата на децата в коридора.
Иван готвачът пристигаше преди всички останали – в шест сутринта. Той не просто готвеше; познаваше всяко дете по име.
Знаеше кой иска за втора порция, кой се трепва, когато яде овесената си каша, и кой винаги седи тихо в ъгъла и яде по-бързо от всички останали.
Иван никога не изхвърляше остатъците. Всеки ден сипеше по една допълнителна порция супа – гъста и гореща, точно като у дома – и я поставяше на ръба на масата до прозореца.
„За всеки случай“, каза той, макар че не знаеше за кого е.
Това продължаваше седмици наред. Понякога купата оставаше недокосната, понякога изчезваше, когато Иван се обръщаше. Всичко, което забелязваше, беше някой внимателно да връща лъжицата обратно, сякаш с уважение.
Един зимен ден, когато училището беше почти празно след часовете, Иван се побачи още малко. Навън беше мразовито, прозорците бяха замъглени и изведнъж видя стройна фигура да проблясва покрай него.
Той излезе на верандата. Там стоеше момче на около осем години, облечено в износено яке и носещо раница, очевидно наследена от някой по-възрастен. Държеше точно тази купа в ръцете си.
— Ти… ти изяде супата ми? — попита тихо Иван.
Момчето кимна.
— Извинявай, просто… не съм крадец. Просто понякога… няма вечеря у дома.
Готвачът клекна.
— Къде са родителите ти?
— Мама работи до късно. Татко го няма. Идвам само понякога след училище. Връщам купата, за да не си помислиш…
Иван не отговори. Просто взе пакет от кухнята — хляб, плодове и горещ чай в термос.
„Тогава от утре това ще бъде твоята вечеря. Но ми обещай, че няма да се криеш повече.“
Момчето кимна и се усмихна за първи път.
Оттогава нататък Иван започна да пристига половин час по-рано – не защото трябваше, а защото някой определено го чакаше.
И всеки ден той поставяше същата купа на ръба на масата – само че сега тя никога не беше празна.
