Никога не съм си мислил, че една обикновена врата може да бъде толкова плашеща. Но всичко започна в момента, в който я видях за първи път – малко момиченце в сиво палто, с две тънки плитки и стара плюшена играчка в ръка. Тя просто стоеше до вратата ми, гледайки я, без да звъни. А после рязко се обръщаше и бягаше.
Живея в частна къща в покрайнините на града. Съседите са далеч, улицата е тиха. В началото си помислих, че съм сгрешил адреса. Но на следващия ден – отново. На сутринта. И отново – поглед към вратата ми, плюшена играчка, стисната в ръцете ѝ, и бягство.
На третия ден вече чаках. Чух леки стъпки по чакъла, погледнах през прозореца – ето я отново. Стоеше. Гледаше. Стоеше за минута. После – бягаше. И всеки път – мълчеше.
На четвъртия ден не можех да го понеса повече. Отворих вратата, но момичето веднага избяга. Извиках: „Чакай! Искаш ли нещо?“
Тя спря точно на портата. Обърна се. Погледна ме, сякаш едновременно молеше за помощ и се страхуваше от нея. Но не каза нито дума.
Реших да я оставя на мира. Може би беше игра? Може би родителите ѝ бяха наблизо? Но когато се върна на петия ден – този път в дъжда, с мокри ботуши – не можех да го понеса повече. Излязох и тихо казах: „Няма да ти направя нищо лошо. Ако имаш нужда от помощ, просто кажи.“
И за първи път тя проговори. Едва чуто:
„А… лельо… вратата ти… е същата.“
Не разбрах.
„Какво – същата ли е?“
Тя погледна надолу.
„Като нейната.“
На следващия ден се обадих в полицията. Да, може би прозвуча глупаво – „едно момиче стои на вратата ми“. Но вътрешно чувствах, че това не е просто детска игра.
Полицията пристигна и разговаря с нея. Момичето мълчеше. Просто стискаше здраво играчката си – дрипаво зайче с едно око. Успяха да разберат само името ѝ – Мила. Четиригодишна.
Когато я заведоха у дома, подслушах разговора им и разбрах всичко. Майка ѝ… изчезна преди два месеца. Тя тръгна за работа онази сутрин и никога не се върна. Само телефонът ѝ беше намерен в гората недалеч оттук. Баща ѝ пиеше и не я търсеше. Почти никой не забеляза момичето.
А сега – най-лошото.
Оказа се, че къщата, в която живееха преди, е почти точно копие на моята. Същата врата. Същият кош за боклук до верандата. Дори същото напукано ляво стъпало. Момичето ходеше там всеки ден… и почука. Ами ако майка ѝ отвори вратата?
Но после се преместиха, продадоха къщата. И тя намери подобна. Моята. И продължаваше да се надява: може би майка ѝ е тук.
Не знаех какво да кажа. Тя седеше в кухнята ми, топлеше ръце над чаша чай и шепнеше:
„Тя трябва да е някъде… нали?“
И същата вечер, когато полицията си тръгна, тя остави заека си до вратата. Каза: „Ако мама дойде, дай ѝ го… той винаги спеше с нея.“
Стоях там, неспособен да сдържа сълзите си.
Седмица по-късно майката на Мила наистина беше намерена. Нежива. В стар кладенец извън града. Търсиха я дълго време. Намериха я случайно – когато местна жена се оплака от миризмата.
Полицията не каза веднага на момичето. Дойдоха при мен, защото знаеха, че ще бъде тук отново.
Аз самата ѝ съобщих новината. Тихо. Без повече приказки. Тя слушаше и мълчеше. После просто отиде до вратата и тихо сложи ръка на нея.
„Все пак ще идвам“, каза тя. „Изведнъж… изведнъж ще чуе.“
Оттогава тя наистина идва понякога. Седи на стъпалата. Тихо. Не я гоня.
И всеки път, когато тя си тръгва, виждам същия този заек в процепа под вратата. Значи, тя е била там.
И изведнъж повярвам, че майките… дори и да си тръгнат, те все пак намират пътя обратно там, където ги очакват.
