Северното село Линдуърд се намирало на края на гора и огромно замръзнало езеро. През зимата всичко тук било неподвижно – вятърът виел над снежната равнина, покривите били покрити с лед, а прозорците на къщите светели жълто от топлината на печките. Хората си лягали рано и рядко излизали след залез слънце – твърде много странни неща преследвали тези гори.
Но в онази януарска зора, когато сланата замръзнала въздуха толкова силно, че дъхът му бил като стъкло, ловецът Ерик Холм взел пушката и раницата си и се отправил към гората. Щел да провери капаните близо до стария поток, който се вливал в езерото. Вятърът утихнал и снегът блестял на бледото слънце.
Той следвал обичайния си път – докато не видял нещо странно.
На бялата повърхност на езерото, по-близо до средата, снегът бил утъпкан в линия. А в нея – ясни, дълбоки стъпки от боси човешки крака. Малки, като женски. Идваха от гората… право през леда.
Ерик спря, зашеметен.
„Кой… в такъв студ… бос?“
Помисли си, че някой има нужда от помощ. Но докато се приближаваше, замръзна: между следите нямаше нито една отпечатък от обувка или шейна. Само боси крака, отпечатани до всеки пръст, чак до пукнатините в кожата.
Той ги последва. Беше зловещо тихо – само снегът хрущеше под ботушите му. Но най-лошото тепърва предстоеше.
Следите не свършваха на брега. Не завиваха. Не изчезваха.
Вървяха право под леда.
Там, където следите бяха направили последната си стъпка, ледът беше по-ясен от околността. Черна вода прозираше. Подледената повърхност сякаш дишаше. Ерик коленичи и прокара ръка по повърхността.
Студено. Фино хрущене.
И изведнъж – той го видя.
Под леда, точно до дланта му… лежеше ръка. Бледа. Замръзнала. Пръстите му бяха притиснати към долната страна на леда, сякаш някой отдолу се опитваше да се изкачи.
Ерик се свлече назад, сърцето му биеше в гърлото. Той стана и хукна към селото.
Същата вечер старейшината на селото, пасторът, няколко мъже и самият Ерик се върнаха към езерото. Но следите ги нямаше – сякаш вятърът ги беше отнесъл. А под леда – нямаше тяло, нямаше ръка.
Всички си помислиха, че е само въображение. Слана, умора, игра на светлината.
Всички – освен старата Ингрид, която живееше точно до гората.
Тя каза:
„Това не е нова история. Всяка зима някой ходи по леда… бос. А под леда няма вода. Те слушат.“
„Кой?“ попита Ерик.
Старицата не отговори. Тя просто гледаше езерото с такъв копнеж, сякаш знаеше кой вика хората там.
На следващата нощ Ерик не можеше да заспи. Мислите му горяха като скреж. Той взе фенера и кожата и се върна към езерото.
Снегът хрущеше по-тихо. Луната осветяваше ледената повърхност с млечна светлина.
И изведнъж…
Той го видя отново.
Стъпки.
Същите боси следи. Пресни. Сякаш някой току-що беше минал.
Но този път… те идваха изпод леда – отвън.
