Цяла нощ буря бушувала над хълмовете. Вятърът виел, сякаш щеше да събори покривите, дъждът блъскал по прозорците, а мълнии осветявали небето с такъв блясък, че старата селска къща се тресяла при всеки гръм.
Лукас Шнайдер, фермер с двадесетгодишен опит, бил буден – бурята била твърде силна за добър нощен сън. Но когато от плевнята се чул дълъг, болезнен рев, Лукас грабнал керосинова лампа и изтичал в двора.
Кал шляпал под ботушите му, вятърът се опитвал да го събори. Той отворил тежката врата на плевнята. Вътре, легнала върху сламата, била най-добрата му крава, Бела. Тя дишала тежко, очите ѝ блестяли от болка и страх – щеше да роди.
„Дръж се, момиче… С теб съм“, прошепнал Лукас, запретнавайки ръкави, точно както някога е правил баща му.
Работил уверено, с отработени движения. Но колкото по-надалеч отиваше, толкова по-студен ставаше въздухът. Лампата трептеше. Протяжен ток свистеше, сякаш някой невидим се движеше между сергиите.
И тогава… моментът.
Лукас нежно дръпна предните крака, но когато новороденото същество се появи, той замръзна.
Не беше теле.
Тялото – слузесто, треперещо, топло… но…
Краката – твърде дълги и тънки.
Нямаше козина – кожата беше почти полупрозрачна.
Ушите – заострени, като на рис.
Очите – затворени, но нещо се движеше под клепачите, сякаш вече… виждаше.
„О, Боже всемогъщи…“ прошепна Лукас, отстъпвайки назад.
Бела изведнъж изстена тихо – не от страх. А сякаш… умоляваше. Не си тръгвай.
Съществото проговори. Не беше рев или плач – звук, който Лукас никога преди не беше чувал.
В този момент гръм удари толкова силно, че плевнята се разтресе. Вятърът отвори широко вратите.
И съществото отвори очи.
Кехлибарени. Дълбоки. Не съвсем човешки… но и не животински.
Лукас замръзна. Лампата трепереше в ръцете му.
А върху сламата, мъничко същество едва повдигна глава… и протегна малка, почти човешка ръка към него.
Той стоеше между страха и дълга.
Пред него беше нещо чуждо… но живо.
И той направи избор.
