Зимните ветрове в тези степи бяха безмилостни. Те дойдоха неочаквано – с дрезгав вой, хапещ сняг и студ, който пропукваше дърветата. Отстрани на пътя, между наклонен хамбар и заледени храсти, лежеше кучето.
Кучето – измършавело, с хлътнали очи, липсващи предни лапи. Тялото ѝ беше почти невидимо заради снега. Трепереше, но не се движеше – само дишаше тежко, криейки нещо малко, едва чуто, скърцащо.
Под тялото ѝ имаше четири кученца. Малки, топли топки козина се притискаха към гърдите ѝ, заравяйки носовете си в топлата ѝ козина, без да осъзнават, че майка им сдържа болката с всички сили. Не можеше да стане, не можеше да тича, не можеше да си набави храна. Но можеше да ги предпази от вятъра, чакалите и нощния студ.
Как е била намерена
В покрайнините на селото живеела семейна двойка, Марина и Бен. Те не били доброволци; просто ходели всяка сутрин в горския пояс, за да събират дърва за огрев. В този ден Марина внезапно спряла и казала:
„Чу ли това?“
„Какво?“
„Плач… но не от дете. Като… кученца.“
Те тръгнали по звука. Отвъд падащото дърво видяли тъмно петно, почти замръзнало в снега. Приближили се и Марина покрила устата си с ръка.
Кучето вдигнало глава. В погледа му нямало злоба или молба – само една молба: „Не ги пипай.“ То изръмжало тихо, не от страх, а от отчаяно желание да защити бебетата до самия край.
Марина паднала на колене.
„Момиче… ти… без лапи… О, Боже мой…“
Предните ѝ лапи били откъснати – сякаш откъснати от капан или кола. Раните били стари, замръзнали, но тялото ѝ било подуто от инфекция. И въпреки това тя оцеляла. Живяла само за тях.
Селото било разделено.
Занесли я вкъщи на одеяло. Съседите излезли – някои с чайник, други с кръст.
„Трябва да я застреляме – тя страда.“
„Ще вземем кученцата, а нея… нека си ходи с мир.“
„Не я измъчвайте! Тя е майка!“
Марина едва сдържала сълзите си. Бен положил кучето и кученцата ѝ на топлата слама и донесъл вода. Тя не пиела – докато първо не дали на кученцата.
Същата нощ започнало най-лошото.
Снегът се усилвал. Вятърът виел. В плевнята било тихо, докато изведнъж… кучето вдигнало глава и изръмжало. Тихо, глухо, от гърдите си.
Бен взел фенерче и излязъл – и видял кървави петна на входа. Сякаш някой се е опитал да се приближи до кученцата през нощта и не си е тръгнал с празни ръце.
Кучето лежело тихо, но носът му бил окървавен, а зъбите му били счупени. То се бореше с нещо, без лапи, по корем, стиснато със зъби.
Но кученцата бяха невредими.
Утрото промени всичко.
Когато слънцето изгря, кученцата вече не хленчеха – те спяха дълбоко, притиснати до козината ѝ. А тя… лежеше неподвижно. Очите ѝ бяха отворени – и в тях имаше нещо странно: облекчение.
Но когато Марина я докосна отстрани… кучето внезапно си пое рязко дъх. Беше жива. Погледна го – право, ясно, сякаш искаше да каже нещо на някого.
И в този момент – когато хората решиха да помогнат, когато ръцете им протегнаха към кученцата… се случи нещо, за което никой никога не говореше на глас.
Някои все още са убедени: не е било просто куче. Някои казват, че се е опитвало да ги предупреди.
Някои шепнат, че това, което е намерено под него… би било по-добре да бъде оставено в снега.
