Беше обикновена сутрин. Сиво небе, рядка мъгла, миризма на пресен хляб от пекарната на ъгъла. Марина носеше торба с хранителни стоки от магазина и бързаше към дома – синът ѝ се приготвяше за училище, а съпругът ѝ вече тръгваше за работа. Всичко вървеше както обикновено. Докато не се приближи до железопътния прелез.
Там, точно на прелеза, стоеше момиченце. Малко. Босо. Беше облечено само в тънка рокля, косата ѝ беше разрошена, ръцете ѝ стискаха гърдите. И гледаше право към релсите.
Марина спря, сякаш се беше блъснала в стена.
„Момиченце, защо си тук сама?“, извика тя, усещайки как тръпки полазват по гръбнака ѝ.
Детето не отговори. Само леко обърна глава. По лицето ѝ нямаше сълзи или страх. В очите ѝ имаше странна, студена тишина.
Свирката на влака вече прозвучаваше в далечината – оставаха пет минути до прелеза. Марина пусна багажа си.“ и хукна.
„Мила моя, не можеш! Махай се!“ почти изкрещя тя.
Но момичето направи крачка напред. Право към релсите.
Марина я грабна на ръце и я завлачи зад парапета. Сърцето ѝ биеше лудо в слепоочията ѝ. Тя уви детето в шала си.
„Откъде си?“ Къде е майка ти?
„Мамо…“ прошепна момичето. „Там.“
И посочи малка къща близо до стария прелез. Дървена, с лющеща се боя и счупен прозорец.
Трепереща, Марина я поведе натам. Вратата беше открехната. Вътре – студено, празна печка, стар стол, детски рисунки по стената.
И тишина.
„Мамо?“ извика Марина. „Има ли някой?“
Нямаше отговор. Само слаб течение раздвижи завесата. На пода лежаха дамско яке и телефон със счупен екран. Момичето дойде и седна до тях, сякаш знаеше.
„Тя си тръгна снощи“, каза тихо тя. „Каза, че скоро ще се върне.“
Марина усети буца в гърлото си. Очевидно майката беше оставила детето в къщата за една нощ – без ток, без отопление. Но защо момичето беше отишло на прелеза?
Тя извади от джоба си малко листче хартия – сигурно е било отдавна смачкано. Написано с детски почерк:
„Ако“ „Не съм тук, иди на релсите — добри хора ще те намерят там.“
Марина запуши устата си с ръка. Не знаеше кой е написал бележката — майката или самото момиче. Но сега знаеше едно нещо: не можеше да остави детето.
По-късно, в линейката, момичето държеше ръката на Марина през цялото време.
„И ти майка ли си вече?“, попита тя едва чуто.
„Да, скъпа“, отговори Марина. „Вече съм майка.“
Когато полицията намери жената, беше твърде късно. Тя беше починала близо до прелеза, същата нощ, в която отиде да потърси помощ — пътят беше заснежен и тя замръзна до смърт.
И едва тогава стана ясно, че малкото момиченце е стояло там цяла сутрин с причина. Чакало е. Знаеше, че майка ѝ е обещала да се върне — и искаше да бъде първата, която ще я поздрави.
Дълго време след това Марина не можеше да мине покрай това място. Всеки път, когато влакът звънеше, тя си представяше онази малка фигура, стояща в мъглата. отново — боса, крехка, но безкрайно вярна.
