Денят започна както обикновено. Клара бързаше по болничния коридор, стискайки купчина медицински документи. Беше третата ѝ смяна поред, умората, миризмата на антисептик и кафе от автомата – всичко се сливаше в един безкраен поток. Стаята ѝ беше последната на реда, а вътре лежеше нов пациент, приет в нощта след инцидента. Мъж на средна възраст, с превързани ръце, слаб, но в съзнание.
Изглеждаше спокоен, почти безразличен. Погледът му беше директен, но уморен, сякаш беше преживял всичко. Когато Клара влезе, той кимна тихо.
„Добро утро, г-н Хейл“, каза тя, вадейки документите. „Трябва да подпиша документите за преместване в друго отделение.“
Той кимна и се мъчеше да вземе химикалката. Пръстите му трепереха. Клара, без да се замисли, дръпна масата и му помогна да държи документа. Той подписа документа, издиша и тихо ѝ благодари.
„Не сте оттук, нали?“, попита тя, опитвайки се да поддържа разговора.
„Не… Само минавам“, отговори той с лека усмивка. „Понякога пътят не те отвежда там, където си планирал.“
Тази фраза я трогна. Нещо в гласа му ѝ звучеше познато, но Клара не ѝ обърна внимание. Работата продължи както обикновено – измерване на кръвно налягане, проверка на катетъра, смяна на превръзката. Всичко според списъка.
Когато излезе от стаята, колега я извика в коридора:
„Знаеш ли кой е това?“
„Пациент от нощната смяна. Защо?“
„Ами, това е. Той е същият човек, който беше причината да съберем пари за възстановяване на сиропиталището преди шест месеца. Архитектът, който го проектира, но самият той претърпя инцидент на път за откриването.“
Клара замръзна. Спомни си тази история – по-малката ѝ сестра беше израснала в същото това сиропиталище. Целият град говореше за този мъж тогава: той беше построил дом за сираци със собствени пари, без нито един източник на препитание.
Тя се върна в стаята. Мъжът вече спеше. На масата до леглото лежеше химикалка – същата, с която беше подписал документите. Клара внимателно я вдигна и изведнъж забеляза гравиран надпис на цевта:
„За тези, които все още вярват в доброто.“
