Когато си спомням за онзи ден, ръцете ми все още треперят. Синът ми и аз пътувахме на гости на сестра ми на 14-ия етаж на нов жилищен комплекс. Беше типична вечер – торба с хранителни стоки, охранител на входа, миризма на прясна боя във входа. Нищо не предвещаваше проблеми.
Сантиаго, синът ми, е на седем години, обикновено спокоен и сериозен за годините си. Но при асансьора той внезапно спря.
„Мамо, хайде да се качим по стълбите…“ каза той тихо.
„Санти, уморен ли си? 14 етажа пеша?“ Усмихнах се.
Но той не се усмихваше. Просто хвана ръката ми и енергично поклати глава.
Асансьорът пристигна. Вратите се отвориха.
Вътре нищо необичайно: бутоните блестяха, лампата светеше.
Но синът ми отстъпи назад и прошепна:
„Мамо, моля те.“ „Не влизай… не сега.“
Въздъхнах, решавайки да не споря. Може би се е страхувал от затворени пространства? Или е гледал страшно видео? Добре.
Тръгнахме към стълбите. Други хора влязоха в асансьора: мъж с цветя, момиче, бутащо количка, и възрастна двойка.
Просто казах: „Хайде да продължим, Сантос, изморяваш ме…“
И минута по-късно се чу звук.
Един, който никога няма да забравя. Тътенът на метал, скърцането, писъците.
И после… тишина. Ужасна. Звън.
Хора започнаха да тичат нагоре по етажите, някой извика: „Асансьорът е паднал!“
По-късно ни казаха: главният кабел се скъса, аварийната система се задейства, но кабината все пак удари техническия етаж. По чудо никой не загина. Но нараняванията бяха сериозни.
Стоях там, стискайки сина си. Той не плачеше. Само тихо каза:
„Мамо… там беше опасно. Усетих го.“
Пожарникари, лекари, полиция – всичко беше объркано.
Когато всичко свърши, същият мъж с цветята се приближи до мен, покрит с бинтове. Той попита:
„Защо не се качи в асансьора?“
Погледнах сина си.
„Той е. Той… не искаше.“
Мъжът погледна момчето, после мен. И каза:
„Грижи се за него. Такива деца… чуват по-тихо, но виждат по-далеч от нас.“
Същата вечер синът ми си легна в стаята ми. Погалих го по косата и прошепнах:
„Санти… защо не влезе?“
Той се замисли за момент. И каза:
„Не знам. Просто… сърцето ми каза „не“.“
Оттогава нататък, ако Сантяго каже „не“, аз слушам. Дори всички около мен да казват, че е глупаво. Защото понякога Бог говори не с гръм, не със знаци… А с тих глас чрез дете.
