Ана живееше в малка дървена къща в покрайнините на селото. Това лято беше непоносимо горещо – въздухът беше неподвижен, тревата беше пожълтяла и облаци от насекоми постоянно кръжаха над къщите. Но един ден мухите сякаш полудяха. Имаше толкова много от тях, че Ана се събуждаше бръмчейки, с десетки, ако не и стотици, от тези гадни същества, кацнали на первазите на прозорците.
Тя опита всичко: покриване на прозорците с марля, миене на подовете с оцет, купуване на тиксо, дори включване на фумигатор. Но мухите сякаш се смееха на усилията ѝ. Те бяха навсякъде – по храната, по стените, дори летяха в чая ѝ.
„Не можем да живеем повече така“, прошепна тя една сутрин, когато откри, че мухи са се роили не само в кухнята, но и в спалнята.
Съветът, който промени всичко
Същата вечер, отчаяна, Анна написа в местен чат:
„Момчета, помогнете ми! Мухите са превзели къщата. Лентата не помага. Какво да правя?“
Няколко минути по-късно, нейната стара съседка, Марта, отговори:
„Поставих капана на дядо ми. Отнема 5 минути. До сутринта няма да остане нито една муха.“
Ана изсумтя скептично, но Марта продължи:
„Вземи пластмасова бутилка.“
„Отрежи гърлото и го постави отново като фуния.“
„Изсипи захар на дъното, добави малко мая и я напълни с топла вода… или опитай с оцет, захар и мед.“
„Остави да престои една нощ. Само не се тревожи какво ще стане сутринта.“
Ана реши да опита. „Не може да стане по-лошо“, помисли си тя.
Нощ на чакане
Капанът стоеше на кухненската маса. Тихо съскане на разтворена захар и мая се процеди в бутилката. Миришеше сладко, леко кисело – точно както мухите обичат.
Ана не можа да заспи цяла нощ – вятърът разтърсваше щорите, а зад стената все още се чуваше неприятно бръмчене. Събуди се призори – и първото нещо, което чу… беше тишина. Нито звук от криле, нито лепкава мръсотия по прозорците.
Това, което видя, я накара да отстъпи крачка назад.
Ана внимателно влезе в кухнята. Отначало си помисли, че е чула погрешно. Но не.
Нито една муха на масата.
Нито на перваза на прозореца.
Нито на лампата, където обикновено седяха на групи.
Тя се приближи до бутилката – и замръзна.
Вътре, по стените и в сладката течност, плуваха десетки, дори стотици мухи. Живи, мъртви, пълзящи – но всички вътре. Те вече не летяха из къщата. НИТО ЕДНА остана.
Ана почувства как настръхва по кожата ѝ.
„Проработи ли…?“, прошепна тя тихо.
На следващата сутрин съседите попитаха само едно.
Ана изнесе бутилката навън, за да я изхвърли. Но Марта само се засмя:
„Не я изхвърляй. Просто направи нова. Ще ти е от полза.“
„Защо?“, попита изненадано Анна.
„Защото мухите са само началото. Те винаги гравитират там, където е на път да се появи нещо по-лошо…“
Ана погледна въпросително съседката си. Но Марта само се усмихна многозначително.
От този ден нататък мухите не се появиха отново. Но седмица по-късно Анна се събуди през нощта от странен шумолящ звук под верандата… и осъзна, че Марта е права.
