Когато семейство Петрови започнали ремонта, нищо не предвещавало нещо необичайно.
Кучето, на име Бони, винаги било спокойно – мило, привързано и никога агресивно. Но веднага щом работниците донесли инструменти до стената в хола, кучето изведнъж станало предпазливо.
То започнало да ръмжи, а след това да лае яростно на едно и също място, сякаш някой стои там.
Отначало собствениците си помислили, че Бони реагира на звука на бормашината или миризмата на боя.
Но дори през нощта, когато всичко било тихо, кучето сядало до стената и тихо хленчело.
Няколко дни по-късно екипът стигнал до точно тази част от стената. Когато мазилката започнала да се рони, един от работниците възкликнал изненадано:
„Хей, тук има нещо!“
Стара нашийка за куче била извадена изпод слой тухли.
Беше покрита с прах, но гравюрата върху металната плоча беше ясно четлива:
„Бони.“
Собственичката пребледня – все пак кучето ѝ имаше същото име.
Те бяха осиновили Бони от приют само преди година, където, според персонала, тя просто беше „намерена на улицата“.
По-късно се оказа, че предишните собственици на къщата наистина са отглеждали куче със същото име, което е изчезнало… точно десет години по-рано.
Сега Бони вече не лае по стената.
Тя лежи спокойно на килима – точно там, където някога е стояла старата купа на предишното куче.
