Тя вървеше бавно, внимателно, за да не изпусне пакета в ръцете си. Малкото плюшено зайче беше увито в розова хартия и завързано с панделка – внучката ѝ обожаваше розово. Днес момичето щеше да навърши пет години. Баба сама беше избрала подаръка – тя беше пазарувала сутринта, търсейки точно подходящия, „с добри очи“.
Детски гласове вече се чуваха в двора. Смях, музика, миризма на торта, носеща се през прозореца. Жената се усмихна – помисли си, че е стигнала точно навреме.
Когато стигна до вратата, тя дълго стоя, колебаейки се да позвъни. Накрая натисна копчето.
„Веднага!“ – чу се глас отвътре.
Малко момиченце отвори вратата – руса коса, панделки, блестящи очи.
„Ба!“ – извика тя радостно, но усмивката ѝ избледня почти веднага. „Мама каза… че нямаш право да влизаш.“
Баба замръзна.
„Какво… не ти е позволено да влезеш, мила? Имам само подарък. Ето, виж…“ Тя подаде зайчето.
Момичето посегна към играчката, но тогава на вратата се появи жена – млада, красива, с уморено лице.
„Мамо, казах ти… да не идваш без да се обадиш“, каза тя студено. „Имаме гости.“
„Няма да се бавя… само подарък“, отговори тихо баба.
„Сложи го до вратата, ще го взема по-късно“, каза дъщерята, опитвайки се да говори спокойно, но гласът ѝ трепереше.
Баба сведе очи, кимна и внимателно постави зайчето на прага.
„Пази го“, прошепна тя.
Вратата се затвори. Смях отново отекна зад нея, някой пусна песен и тя стоя там още минута, държейки се за парапета, сякаш се страхуваше, че може да падне. След това бавно се обърна и слезе по стълбите.
Съседка, която минаваше покрай нея, я забеляза и попита: „Всичко наред ли е, Анна Петровна?“ Тя просто се усмихна: „Всичко е наред, Маря… внучка ми вече е на пет. Времето лети.“
И същата вечер, докато чистеше апартамента след партито, дъщеря ѝ отиде до прозореца и видя пакет с розова панделка на пейката до входа. Заекът все още лежеше там – мокър от дъжда, но със същите добри очи.
