Ранна сутрин надвиснала над стара улица в малкото австрийско градче Браунау ам Ин. Мъгла се вдигала от реката, а мокрите павета блестяли след нощния дъжд. Продавачите тъкмо разпъвали сергиите си, поставяли чадъри и подреждали ябълки, сирене и печива.
И сред тях – както винаги – седеше тя. Казвала се Грета Ланге, на 78 години. Дребна, прегърбена, със сив вълнен шал, тя поставила същата кошница на стара сгъваема маса и подредила плодовете. Но не обикновени ябълки и круши, а странни, невиждани – тъмнолилави плодове, като смокини, само че с кехлибарена плът. Понякога били зелени и оребрени, като от приказка. Никой нямал нищо подобно.
Тя ги продавала за нищожни пари – по едно евро за брой, въпреки че всички знаели, че ако са екзотични, щяха да струват няколко пъти повече.
„Фрау Грета, откъде взимате такива плодове?“, попита Ана Краузе, пекарка от съседната къща.
Възрастната жена само се усмихна: „От внука ми. Той ги носи.“
Всички предположиха, че внукът работи някъде в чужбина: Италия, Гърция, кой знае. Никой не подозираше какво се крие зад това.
Една сутрин черна кола с герба на полицията спря пред пазара. Инспектор Йонас Клайн и полицай Марта Фогел слязоха. Те отидоха право към масата на Грета.
„Фрау Ланге, трябва да зададем няколко въпроса. Продавате ли плодове без разрешение?“
„Просто искам децата да ядат вкусна и здравословна храна…“, отговори тя спокойно.
Но Марта извади снимка от чантата си. На нея е точно този плод. В доклада пише: „Открит в резиденцията на д-р Стефан Мюлер. Експериментална оранжерия. Липсват 14 екземпляра. Рядък хибрид, отгледан с помощта на генно инженерство. Силно токсичен при неправилно боравене.“
Йонас погледна внимателно възрастната жена:
„Разбирате ли, че тези плодове не трябва да се продават? Къде е оранжерията? Къде е внукът ви?“
В този момент Грета сведе очи. Ръцете ѝ, покрити с тънка кожа, трепереха.
„Внукът ми… Леон… той не носи плодове. Изчезна преди три години.“
„Как изчезна?“
„Работеше като асистент на д-р Мюлер. Един ден не се прибра. Полицията каза, че просто си е тръгнал. Но аз… намерих дневника му. В него пишеше къде е оранжерията. Отидох там. И всеки път… носех по няколко плода. Ако хората го опитат, значи трудът на Леон не е бил напразен.“ Полицията отначало не повярва, но след това отиде на адреса, който бяха описали.
Отвъд гората, в имота на старо имение, откриха порутена къща. Зад нея имаше скрита оранжерия. Стъклен купол, изцяло покрит с мъх и пукнатини. Вътре имаше десетки странни растения, цветя с прозрачни листа, дървета с черна кора и същите тези плодове.
А на метална маса – мухлясал тефтер. На първата страница пишеше: „Леон Ланге. Личен дневник“. Последният запис беше избледнял, но все още четлив: „Ако баба разбере, че проектът се затваря, ще загуби всичко. Ако изчезна, поне нека плодовете останат…“
Грета беше арестувана по обвинения в незаконен достъп до частна собственост, разпространение на биологично модифицирани растения и възможна опасност за здравето. Хората на пазара си шепнеха: някои плачеха, други снимаха с телефоните си. Докато я качваха в колата, тя само каза:
„Не продавах… Споделях надеждата си.“ По-късно експерти изследваха плодовете.
И тогава се случи най-неочакваното нещо: един от професорите, д-р Лукас Вернер, каза: „Който и да е създал това… е гений. Няма подобни образци по света. И баба не е престъпник. Тя е последната, която знае пътя към липсващата лаборатория.“
И градът внезапно се раздели на два лагера: тези, които настояваха за освобождаването ѝ… и тези, които се страхуваха, че тези плодове могат да променят всичко.
