София се прибираше от училище, както обикновено, по тесен път, ограден с частни къщи. Слушалки в ушите, раница на гърба, мисли за теста, вечерята на майка ѝ, всичко друго, но не и това, което се случваше около нея. Пролетният ден беше топъл, въздухът ухаеше на люляк. Всичко изглеждаше спокойно.
На портата на съседната къща тя забеляза куче. Мръсно, със скъсан нашийник, очевидно бездомно. Животното изглеждаше предпазливо, но не ръмжеше. Момичето мина покрай него и кучето внезапно стана и я последва. Първо тихо, после по-бързо. София, стресната, ускори крачка и кучето започна да подскача и да лае.
Тя се обърна и извика: „Махай се!“, но той не я пусна. Кучето скочи по-близо, заби зъби в подгъва на якето ѝ и я издърпа на отсрещната страна на пътя.
София нямаше време да осъзнае какво се случва. В този момент кола профуча покрай нея, отклонявайки се от пътя. Шофьорът загуби контрол и колелата се плъзнаха по мястото, където момичето беше вървяло преди секунда.
Кучето пусна якето и изръмжа, сякаш проверяваше дали идва някой друг. София стоеше там, обляна в сълзи, неспособна да промълви и дума. Когато майка ѝ дотича, кучето вече седеше до нея и предпазливо наблюдаваше пътя.
По-късно полицията откри следа от удара по колата – точно на нивото, където би трябвало да е момичето. Кръстиха кучето Лъки. То беше осиновено, почистено и му беше даден нов нашийник. Сега всяка сутрин то чакаше София до портата, сякаш знаеше, че вече я е спасила веднъж и затова ще бъде там отново.
