Автобус № 214 тръгнал от града в 6:40 ч. сутринта. Хората се прозявали, стискали горещи чаши кафе, някои слушали музика, други дремели, трети гледали през прозореца – обикновена сутрин. Сред тях била бременна жена на име Лара (ще променим името ѝ, ако е необходимо), бременна в осмия месец. Тя държала ръка на корема си и мислено броила дните до термина си. Мечтаела само за едно: безопасно пътуване, навременни медицински прегледи и след това у дома.
Шофьорът, мъж на около петдесет години, с добри очи и термос с чай до таблото, поздравил всички топло както винаги и потеглил.
През първите двадесет минути всичко било нормално – натоварен трафик, лек сняг, сива мъгла над пътя. Но след това автобусът навлязъл в селски участък от магистралата и се случило нещо, за което никой не бил подготвен.
Автобусът внезапно се залюлял леко настрани, сякаш се е ударил в лед. После още по-яростно. Няколко пътници вдигнаха погледи.
„Добре ли сте?“, попита жена на първия ред.
Шофьорът не отговори. Той седеше сякаш вкаменен, ръцете му се изплъзваха от волана. Очите му бяха отворени, но празни. Секунда по-късно тялото му се наклони напред.
„Той… той е в безсъзнание!“, извика мъжът.
Автобусът се движеше по заледен път, с канавка и насрещно движение отпред. Хора крещяха и някой падна от мястото си.
Лара не мислеше – тя просто скочи. Шофьорската седалка беше точно до нея; тя вече стоеше най-близо. Стомахът ѝ се свиваше, тялото ѝ я болеше, но краката ѝ се движеха сами.
„Махнете се!“, каза тя неочаквано здраво.
Тя стисна волана – тежък, студен – с две ръце. Колата вече се плъзгаше към насрещната лента; от обратната посока идваше камион. Сърцето ѝ биеше в ушите ѝ. Някои плачеха, някои се молеха.
Лара рязко зави надясно. Автобусът се подхлъзна, задните колела се плъзнаха, хората крещяха – но той остана на пътя. Тя натисна спирачките, но педалът беше твърд.
„Включете аварийните светлини!“, извика тя на някого.
„Вече!“, чу глас.
Автобусът продължи да се движи. Пред тях имаше остър завой и мост над реката. Ако го пропуснат, падането щеше да е неизбежно.
Лара си спомни как баща ѝ веднъж я беше учил да шофира камион във фермата. „Ако спирачките не работят, използвай двигателя.“ Тя хвана лоста за скорости и превключи надолу. Двигателят изрева и автобусът забави ход.
38-те души стояха замръзнали в мълчание.
Автобусът спря на няколко метра от ръба на моста.
Едва когато всичко утихна, Лара усети как ръцете ѝ треперят. Пусна волана и започна да диша тежко, накъсано.
Някой вече тичаше към шофьора – той беше в безсъзнание, но дишаше. Мъж от задния ред донесе аптечка. Млада жена сложи яке под главата на шофьора и го хвана за ръката. Някой излезе и извика линейка.
Лара все още седеше на шофьорската седалка. Тийнейджърка застана до нея и прошепна: „Спасихте ни.“
Едва тогава тя затвори очи за секунда и усети остра болка в долната част на корема. Отначало си помисли, че е просто от нерви. Но болката се засили.
В линейката лекарят каза: „Получихте контракции. Стресът можеше да ги ускори.“
Тя се паникьоса: „Не сега…“ Но бебето, сякаш в отговор, бутна ръката ѝ. Спокойно. Силно.
Шофьорът беше откаран – той беше получил инфаркт. Никой в автобуса не беше пострадал. Нямаше счупени кости, нямаше синини – само страх, шок и спасени животи.
На следващия ден шофьорът се свести и попита:
— Автобусът? Хората? Живи ли са?
— Всички, отговориха те. „Благодаря на жената, която седна зад волана.“
Той затвори очи и прошепна:
— Боже мой… тя спаси всички.
И Лара роди три дни по-късно. Син.
Медицинската сестра каза:
— Той е толкова спокоен… сякаш вече знае защо е дошъл на този свят.
Лара просто се усмихна. Защото онзи ден, в онзи автобус, и тя разбра — понякога детето избира родителите си предварително. И им дава сила, когато всички останали я губят.
