Сутринта беше спокойна, тиха и измамно обикновена. Бременната Марта (можем да променим името ѝ, ако е необходимо) си стягаше багажа за родилния дом – оставаха само две седмици до термина ѝ. Съпругът ѝ беше на работа, а домът им се намираше на крайградска улица, където всички познаваха всички по име. Тя тъкмо слагаше чайника, когато чу писъци от улицата.
Първо, лай на кучета. После, остра миризма на дим. После, детски плач.
Тя изтича навън и видя къщата на съседите си обхваната от пламъци. Покривът вече гореше, прозорците се пукаха от жегата. Съседите – родителите – не бяха вкъщи: бяха отишли да вземат най-малкото си дете от клиниката. Вътре бяха шестте им деца: най-голямото беше на десет, най-малкото на три.
Хората започнаха да тичат, да се обаждат на пожарната, но всички само крещяха и викаха: „Вътре има деца!“ Никой не смееше да влезе – пламъците вече бушуваха отвън.
И тогава Марта… просто хукна.
Тя не мислеше. Нито за себе си, нито за детето вътре. Само за това как луничавото момче ѝ махаше от прозореца вчера. Как момичето с плитките ѝ беше дало диви цветя. Тя покри лицето си с ръкав и се втурна вътре.
Беше като кошмар: димът ѝ пари в очите, стените пукаха, подът вече гореше на места. Тя опипа първото дете – плачеше по стълбите. Извади го. Върна се. После отново. И отново.
Четири пъти тя тичаше в къщата. Димът беше гъст като мъгла. На петия тя загуби съзнание за секунда, облегна се на стената и чу нещо вътре да се срутва с глух трясък.
„Не влизай!“ – викаха хората. „Ще умреш! Бременна си, опомни се!“
Но тя влезе отново. Шестото дете – най-малкото – се скри под леглото. Тя го издърпа, покри го с яке и го изнесе навън.
Веднага след като си тръгна, таванът в стаята се срути.
Занесоха я до линейката. Децата бяха живи, покрити със сажди, уплашени, но невредими. Тя беше в съзнание, но с изгаряния, изгоряло гърло и силна коремна болка.
Лекарите тичаха из спешното отделение, интравенозни системи, кислород, кислородна маска, осветление. Тя поиска само едно нещо:
„Дали моето… бебето добре ли е?“
Лекарите се спогледаха.
Час по-късно един от тях се приближи до нея.
„Слушайте… вашето бебе…“ Той направи пауза, подбирайки думите си. „То е напълно невредимо. Сърдечният му ритъм е като на доносено бебе.“ Няма стрес, няма хипоксия. Това е… невъзможно след такъв дим.
„Значи… всичко е наред?“, прошепна тя.
Но лекарят поклати глава.
„Не разбираш. Държи се сякаш току-що… е заспал. Няма страх. Няма ускорен пулс. Изобщо не е реагирал на пристъпите ти на задавяне. И знаеш ли кое е странно?“ Той леко се намръщи. „На ултразвука той… се усмихна.“
Тя замръзна.
По-късно медицинската сестра призна: когато са го наблюдавали, бебето не просто се е усмихвало – то е държало ръката си на гърдите си. Сякаш… защитаваше някого.
На следващия ден, когато пожарникарите приключили с огледа на къщата, един от тях казал:
„В детската стая, под леглото, където намерила по-малкото момче… стените почти не са изгорели. Сякаш някой е закрил огъня.“
Марта била изписана три дни по-късно. И шестте спасени деца я посрещнали в болницата, държейки букет от диви маргаритки. Най-малкото се приближило до нея и казало: „Лельо… момчето, което беше с теб в пожара, ни каза да не плачем. Казал: „Тя ще ни спаси.““
„Кое момче?“ попитала тя.
„Ами… онзи в бяло. Не го ли видя? Стоеше до теб.“
Сърцето ѝ се сви.
По-късно лекарите, акушерките и една съседка ѝ казаха: бебето се е родило спокойно. Не е плакало. Просто се е взирало. И сякаш е разпознало всички, които майка му е спасила.
И когато го донесоха при нея, тя забеляза овъглен дървен кръст, лежащ в малките му пръсти. По-голямото момче, съсед, носеше такъв. Но неговият кръст… беше изгорял.
