Ноемврийска вечер се спусна по сива магистрала близо до малкия град Елсдорф, Германия. Лек дъжд, смесен с мъгла, а фаровете на преминаващи автомобили се размазаха във влажния въздух. Хората бързаха да се приберат, бавейки се за миг. И никой нямаше да забележи мъжа с дрипаво яке и кални ботуши, ако не беше оглушителният звук на метал, удрящ се в метал.
Стар син Volkswagen Passat се подхлъзна на мокър завой и се отклони в насрещното движение. Колата се преобърна, удари се в дърво и спря отстрани на пътя. От счупения прозорец се издигна пара и се чу слаб писък.
Първият, който пристигна на мястото, беше мъж с омръзнали дрехи. Казваше се Лука Вайс. Косата му беше разрошена, якето му беше скъсано, дънките му бяха покрити с масло и мръсотия – приличаше повече на бездомник, отколкото на спасител. Но именно той скочи към колата, откъсна предпазния колан, опитвайки се да стигне до шофьора.
„Дръж се! Чуваш ли ме?“, извика той, блъскайки по прозореца.
Млад мъж – Филип Дорнер – лежеше зад волана, лицето му беше окървавено, очите му полузатворени. Лука се опита да отвори вратата, но тя беше заклещена. Той грабна камък и започна да чупи стъклото, порязвайки ръцете си, докато не прокървяха, но продължи. Накрая стъклото се счупи. Лука внимателно издърпа Филип и го положи на мократа земя.
Коли минаваха покрай тях. Някои натискаха клаксони, някои снимаха, но никой не спря. Само няколко минути по-късно полицейска кола излезе на пътя. Сирени пронизаха въздуха.
„Махнете се от тялото!“, извика един от полицаите, инспектор Карл Хофман, когато видя Лука да коленичи до жертвата.
„Жив е! Помогнете му!“, отвърна отчаяно Лука.
Полицията се втурна, но когато видя мъжа с мръсни дрехи, който държеше окървавения шофьор, те се спогледаха.
„Опитваше ли се да го ограби? Или да го нападне?“, прошепна полицай Ерика Мюлер.
Извиха ръцете на Лука и му сложиха белезници. Лука изкрещя, че просто иска да помогне, но никой не го послуша. Филип беше откаран с линейка – той беше все още жив.
Докато Лука беше товарен в полицейската кола, пристигнаха още няколко патрулни коли. Пожарникари проверяваха колата, парамедици поставяха интравенозни системи, а Карл Хофман оглеждаше местопроизшествието. Изведнъж той забеляза, че Лука е оставил чантата си до колата. Тя беше стара, платнена и скъсана. Хофман я отвори – и замръзна.
Вътре имаше:
медицински ръкавици,
превръзки,
бутилка дезинфектант,
сертификат от клиниката в Йена,
и… диплома за хирург на името на д-р Лука Вайс.
„Какво?“, каза си той тихо.
Той отиде до белезниците, свали ги и погледна Лука за първи път. По ръцете му имаше стари белези от скалпел. На врата му имаше слаба следа от медицинска значка.
„Вие… лекар ли сте?“, попита Карл.
Лука кимна мълчаливо.
„Защо изглеждате… така?“
Лука мълча дълго време, след което тихо каза:
„Бях хирург в клиника в Бон. Преди година жена ми София почина при инцидент. Закъснях за операционната – и никога не си простих. Напуснах клиниката и започнах да пътувам… Но все още съм лекар. И не можех просто да мина.“
В този момент Ерика се приближи, лицето ѝ беше бледо.
„Инспектор… Болницата съобщи. Пострадалият… идва в съзнание. И първото нещо, което каза, беше: „Този човек ми спаси живота. Без него щях да умра.“
Карл си пое дълбоко въздух. Сирените на пристигаща линейка виеха в мокрото небе. Вятърът развяваше скъсаното яке на Лука.
„Д-р Вайс… Бихте ли искали да ни придружите до болницата? Може би все още е необходима вашата помощ.“
Лука вдигна поглед. За първи път от дълго време в очите му проблесна светлина. Той тихо отговори:
„Да.“
И в този момент никой не знаеше, че скоро ще се разкрие друга истина – по-неочаквана от всичко, което се беше случило на пътя…
