Реката винаги беше спокойна, лениво блестеше между къщите. Деца ловяха риба край брега, а възрастни хора седяха на пейки с чаши чай. Никой не вярваше сериозно, че може да стане опасно. До онази нощ.
Валяше вече трети пореден ден. Вечерта водата стигна до пешеходните мостове, после до дворовете, а до полунощ – до приземните етажи. Хората тичаха по улиците, събираха деца и документи, помагаха на съседите. Някои крещяха, някои се молеха, а някои стояха неподвижно, неспособни да повярват, че селото им изчезва под мътната, студена вода.
Към един часа сутринта токът спря. Останаха само свещи, фенери и от време на време лампа на челник. Реката бучеше. Водата отнасяше дъски, столове, играчки, кокошарници, дори малка оранжерия с домати. Спасителите не можеха да се справят. Някои бяха успели да избягат с лодки, докато други сами се качиха на покривите.
И на сутринта настъпи тишина.
Мъглата висеше ниско, сиво-бяла, като памук. Водата все още покриваше половината село, но вече не се издигаше. Хората, които останаха, стояха мълчаливо. Някои плачеха. Някои просто се взираха в празното пространство.
И изведнъж една жена извика:
„Вижте! Там, на водата!“
Всички се обърнаха. Дървена лодка бавно се носеше по реката, между наводнени огради и счупени дървета. Беше малка, стара, като рибарска лодка. Никой не гребеше. Просто се носеше по течението.
Нещо лежеше вътре, увито в одеяло.
Мъж с гащеризони стъпи във водата и издърпа лодката до брега. Другите замръзнаха. Той внимателно разгъна одеялото… и видя бебе. Малко, топло, със затворени очи. Дишаше.
А до него имаше бележка. Подгизнала, но думите все още бяха четливи:
„Спасете го. Останалото е без значение.“
Никой не знаеше чий е той. Нито една бременна жена в селото не беше изчезнала. Нито едно семейство не беше съобщило за изчезнало дете. Бебето беше увито в сухи дрехи, отнесено до останалата къща и печката беше запалена. То не плачеше. Просто лежеше там, сякаш чакаше.
Редовно го хранеха: някой носеше адаптирано мляко, някой се опитваше да си спомни как се държи бебе. Хора, загубили домовете си, документите си, всичко – изведнъж за момент се забравиха и погледнаха само него. Един старец тихо каза:
„Това дете е като знак. Сякаш самата река ни е върнала надеждата.“
Но въпросът оставаше: кой го е сложил в лодката? И къде е този човек сега?
Когато водата се отдръпна, жителите започнаха да обикалят разрушените къщи. В края на селото, по-близо до гората, стоеше дървена къща – или това, което беше останало от нея. Покривът се беше срутил, стените наполовина потопени. И там, в това, което някога е било детска стая, на стената е намерена скица с молив – небрежна, но четлива: силуетът на жена, лодка… и до нея – люлка.
А под рисунката – една-единствена дума: „Прости ми.“
Оттогава хората разказват тази история по различни начини. Някои вярват, че майката се е удавила, докато е спасявала детето си. Други вярват, че тя е все още жива, но е напуснала, мислейки си, че е за добро. А някои вярват, че детето изобщо не е било нейно, а просто тя е била тази, която се е осмелила да направи невъзможното.
Детето е израснало в това село. Не е било дадено в сиропиталище. Отгледали са го заедно: хранили са го, учили са го да ходи, учили са го да говори. То никога не е знаело коя е майка му… докато един ден, много години по-късно, не е намерило точно тази бележка в стар килер.
Едва тогава е попитало:
„Кой ме е сложил в лодката? И защо са написали, че всичко останало вече няма значение?“
Отговорът, който чу, беше такъв, че селските камбани замлъкнаха за дълго време и децата спряха да се смеят.
Но това е друга история.
