Когато Лука е на шестнадесет години, той работи на непълен работен ден в малък конен клуб извън града. Чисти конюшни, носи сено и понякога му е поверяван да се грижи за конете. Рядко е говорил за това у дома, но тайно е мечтал един ден да спестява за собствения си кон.
Една хладна мартенска вечер той чу приглушени гласове близо до конюшнята на кобила на име Стар. Тя щеше да роди, но нещо се беше объркало. Ветеринарният лекар се намръщи, заглушавайки гласа си:
„Плодът е в необичайно положение. Ако се забавим, и тя, и жребчето ще умрат. Трябва да я евтаназираме.“
Собственикът кимна. Лука замръзна. Не можеше да разбере как краката му са го донесли към тях.
„Чакай… Да опитаме отново. Моля те.“
Ветеринарният лекар въздъхна тежко, но му подаде ръкавиците. „Тогава дръж главата ѝ. И ако не се получи, ти си отговорен.“
Лука стоеше наблизо, галеше топлата шия на Звезда и ѝ шепнеше нещо – не думи, а само звуци, за да не се паникьоса. Ветеринарният лекар и асистентът дръпнаха жребчето; кобилата трепереше, въздухът беше изпълнен с пара и кръв. Накрая се чу слабо шумолене. Малко, мокро жребче се появи на сламата. Но то не дишаше.
Лука рязко падна на колене, започна да го търка със слама, да го топли с длани, да духа в малките му ноздри.
„Дишай… моля те… дишай.“
И – вдиша. В началото тихо, после отчаяно, сякаш се държеше за живота.
И така се роди жребчето, което беше кръстено Греъм. От този ден нататък Лука идваше при него всеки ден. Той го научи да ходи на каишка, грижеше го, говореше му като с най-добър приятел. Греъм порасна – и гравитираше само към него.
Когато Лука навърши двадесет години, той вече работеше като треньор. Греъм се превърна в силен жребец – тъмна козина, лек пламък на челото и невероятна лоялност. Но приказката не продължи дълго.
Ездачният клуб започна да търпи загуби. Собственикът каза:
„Съжаляваме, но продаваме някои от конете. Включително и него.“
Лука се молеше, предлагаше заплати, нощни смени, всичко. Но седмица по-късно камион отвежда Греъм. Лука дори не излизаше от къщата – не можеше.
Пет години не се доближаваше до конюшните. Премести се в друг град и стана автомонтьор. Но понякога сънуваше Греъм да тича през сутрешното поле, дъхът му от пара се разтваряше във въздуха, копитата му блъскаха земята – и всеки път се събуждаше с чувство на празнота.
Една късна есен се връщаше по селски път. Мокър асфалт, мъгла, фаровете на някоя и друга кола. Музика от високоговорителите, мисли някъде далеч. И тогава камион се появи зад ъгъла, подхлъзна се, спирачките изреваха, твърде късно. Лука рязко завъртя волана, колата се отклони от пътя, прехвърли се през мантинелата и се претърколи надолу по склона.
Силен удар. Металът се смачка. Миризма на бензин. Болка в гърдите. Опита се да отвори вратата, но тя беше заседнала. Мъгла навсякъде. И изведнъж – цвилене.
Мислеше си, че си го въобразява. Но звукът беше истински. Силен, тревожен.
От мъглата се появи кон. Целият мокър, дъхът му дишеше, тъмната му грива. И – същата бяла звезда на челото му.
Греъм.
Той се приближи, удари копитото си във вратата. Отново. Лука събра последните си сили, удари го по рамото и стъклото се напука. Греъм го сграбчи за якето със зъби и практически го издърпа.
Минута по-късно колата избухна в пламъци.
Лука лежеше на студената трева, в шок, без да чувства нито болка, нито студ. Конят стоеше наблизо, дишайки учестено, сякаш също уплашен. Той вдигна ръка и докосна врата му. Топъл. Жив.
Странна кола се появи и хората изтичаха навън с писъци. Лука се обърна да им покаже, но конят го нямаше. Сякаш беше изчезнал в мъглата.
Оттогава всяка есен той оставя моркови край пътя близо до гората и казва в празнотата:
„Благодаря. Не съм забравил.“
