Вече три дни валеше сняг. Вятърът режеше лицето му като острие. Лука и бременната му съпруга Ема се връщаха от града по черен път, когато колата спря. Най-близкото село беше на десет километра. Телефонът показваше нулев сигнал, бензинът беше на изчерпване, а навън бушуваше истинска снежна буря.
Ема въздъхна и сложи ръка на корема си.
„Лука… Мисля, че започва.“
Той я погледна и пребледня. Вятърът се усилваше, нощта се сгъстяваше, снегът покриваше гумите. Опита се да запали двигателя отново, но без резултат. Само хриптене на двигателя и тишина.
„Нямаме търпение.“ Лука отвори вратата, студът удари лицето му. „Трябва да тръгваме. Там трябва да има стара горска хижа, помниш ли?“
Ема едва успя да излезе. Стъпките ѝ потънаха в снега. Вятърът свистеше в ушите ѝ. След двадесет минути тя едва усещаше краката си.
„Лука, не мога…“
Той я хвана за ръцете.
„Бъди търпелива. Само още малко.“
Вървяха на сляпо, докато не видяха тъмен силует през виелицата – изоставена колиба. Вратата заклещи, Лука изби дъската с рамо и те влязоха вътре.
Вътре беше студено, но поне нямаше вятър. Лука бързо запали огън, намери стара мантия и я разстла на пода. Ема дишаше тежко, стискайки корема си.
„Лука, идва…“
Той беше объркан, но направи всичко по силите си. Сложи якето си под главата ѝ, свари сняг над огъня и потърси нещо, с което да помогне. Вятърът виеше отвън – и изведнъж, сред този вой, се чу друг звук – нисък, дрезгав, див.
Вълчият вой.
Лука замръзна. После – стъпки зад стената. Тежки, бавни. Той взе железен прът от огнището и застана пред вратата.
„Не сега… не сега…“
Дъските изскърцаха. На вратата се появи огромна сива сянка. Вълк. Очи – жълти, бдителни. Не ръмжеше. Просто наблюдаваше.
Ема извика от болка. Лука направи крачка напред. Вълкът не помръдна. Само тихо наведе глава.
Минутите се влачеха като часове.
Вик. Шепот. Плач. И изведнъж – звук, който заглуши всичко останало. Къс, тънък, жив.
Плачът на новородено.
Лука вдигна детето, уви го в якето си. Ема се усмихна изтощена и прошепна:
„Жив е…“
И тогава Лука осъзна – вълкът все още беше на вратата. Стоеше. Наблюдаваше. Не си тръгваше. Той пристъпи по-близо и животното се отдръпна леко, но не избяга. Просто легна до входа, покривайки лапите си с опашката си.
Така прекараха нощта – семейството вътре, вълкът отвън. Вятърът виеше, но никакъв звук не се ближеше до колибата. Сякаш звярът ги пазеше.
Когато се зазори, бурята утихна. Лука излезе навън. Следите на вълка водеха дълбоко в гората. До следите лежеше стара кост – като подарък.
Няколко часа по-късно спасителите ги намериха. И когато Лука им каза, че вълкът ги е пазел цяла нощ, никой не му повярва.
Но тогава един от спасителите каза:
„Странно е. Снегът около колибата е недокоснат. Нито една животинска следа, освен един кръг – сякаш е ходил цяла нощ и е пазел.“
Оттогава всяка година в деня, в който се ражда синът им, Лука се връща в тази колиба. Носи парче месо и го оставя до вратата. И всеки път на разсъмване снегът около него е утъпкан.
Той никога повече не видя вълка. Но знаеше: който и да е дошъл онази нощ, не е дошъл случайно.
