Беше дъждовна сутрин. Автобусната спирка беше претъпкана с хора – някои се криеха под чадъри, други просто стояха, свити под качулките си. Когато автобусът спря, всички побързаха вътре, блъскайки се, сякаш животът им зависеше от това.
Последната, която се приближи, беше едно момиче – слабо, бледо, с патерица в ръка. Тя се опита да не гледа никого и бавно се изкачи до първото стъпало. Шофьорът, млад мъж с яке с качулка, я погледна в огледалото и се ухили:
„Побързай, момиче, тук не правим санаториум!“
Хората в автобуса мълчаха. Само някой в края се изкикоти – нервно, неловко. Момичето си пое дълбоко въздух, сведе очи и, държейки се за парапета, отиде до празно място. Седна. Не каза нито дума.
Няколко спирки по-късно възрастна жена се качи в автобуса. Виждайки момичето, тя се усмихна и каза високо, така че всички да чуят:
„О, Боже мой, мила моя, най-накрая успя… Започвах да си мисля, че няма да успееш на един крак. Благодаря ти, че не ме подмина.“
Шофьорът се намръщи. Жената се приближи и се изправи.
„Тя беше тази, която издърпа внука ми изпод колата, когато падна на пешеходната пътека. Щеше да е изчезнал, ако не беше тя.“
Автобусът притихна. Дори двигателят сякаш забави звука. Момичето се усмихна неловко, оправи шала си и тихо отговори:
„Нищо… Просто случайно бях наблизо.“
Шофьорът сведе очи. Вече не поглеждаше огледалото си. Когато автобусът спря, той излезе, отиде до нея и каза само едно:
„Извинявай.“
Момичето кимна, без да отговори, и тръгна към изхода – все още облегната на патерицата си, но с достойнство, което много хора биха имали нужда от малко практика.
