Отдавна мечтаехме да видим Алпите – истинските, заснежени, искрящи върхове, които виждате само на пощенските картички. Емил Хофман, моята приятелка Лариса Райн и двама приятели, Марио Карверо и Софи Линдстрьом, наеха кола в Мюнхен и тръгнаха рано сутринта, за да хванат първия изгрев над австрийските планини.
Денят започна перфектно. Сивото небе постепенно се просветляваше, пътят се виеше между села, където къщите бяха украсени с дърворезби, а кравите лениво се разхождаха на паша. Засмяхме се, пуснахме музика, пихме горещо кафе от термос и направихме планове за поход до ледника.
„Ако имаме късмет“, каза Марио, взирайки се в картата, „ще стигнем до ски лифта и ще видим изгрева над върховете.“
Но планините се приближиха по-бързо, отколкото очаквахме, и с тях дойде мъглата. Отначало лека, сребриста мараня, после гъста, бяла мъгла, сякаш в нея беше потопено мляко. Пътят се стесни, завоите станаха по-стръмни. Изключихме музиката. Дори двигателят сякаш се усили.
„Емил, внимавай“, каза тихо Софи. „Тук често падат камъни.“
Няколко минути по-късно дъждът се превърна в киша. Асфалтът блестеше като огледало. Забавих. Но зад завоя ни очакваше нещо, което никой нямаше време да види.
Полетяхме.
Колелата загубиха сцепление и колата рязко се отклони. Чувствах се сякаш някой ни беше бутнал с невидима ръка. Чувах само писъка на Лариса. Воланът беше изтръгнат от ръцете ми и всичко около мен се превърна в размазване от вихрушка от стъкло, сняг и метал.
Удар.
Колата се преобърна, удари се с покрива си встрани от пътя, търкулна се по склона и се заклещи между две скали, кацайки настрани. В интериора миришеше на бензин, барут от въздушните възглавници и кръв.
„Всички живи ли са?!“, изграчи Марио.
Лариса плачеше, но кимна. Софи се държеше за хълбока ѝ – кръв се стичаше по ръката ѝ. Аз се дръпнах – предпазният колан се вряза в гърдите ми, но бях в съзнание. Колата скърцаше, вятърът блъскаше в счупения прозорец, а навън цареше бяла мъгла и тишина.
„Трябва да излезем“, казах тихо, зъбите ми тракаха. „Колата може да се запали.“
Марио изби останалото стъкло с коляно. Бутнах вратата нагоре – сега беше таванът. Студен въздух удари лицето ми. Помагахме си – един по един, бавно, внимателно, страхувайки се от ново срутване.
Навън беше още по-лошо.
Стояхме на тясна ивица земя над пропастта. Долу – тъмна гора и скала. Колата по чудо се държеше от две огромни скали. Снегът валеше по-силно и пътят беше почти невидим. Нямаше телефонен сигнал.
„Ако не стигнем до магистралата през следващия час“, каза Марио, гледайки Лариса, „ще замръзнем тук.“
— И къде да отидем? — попита Софи с треперещ глас.
Погледнах нагоре към серпентините, където пътят изчезваше в мъглата.
— Обратно — казах аз. — Следвайте следите от гуми. Дойдохме оттук.
Вървяхме бавно, държейки се за парапетите, които почти бяха изчезнали. Снегът ни прорязваше кожата, ботушите ни се хлъзгаха. Колата зад нас вече беше невидима — сякаш никога не е съществувала.
Струваше ни се, че е минала цяла вечност, но в действителност само двадесет минути, когато в далечината се появиха фарове. Кола. Размахвахме ръце. Фаровете спряха. От нея излезе мъж — висок, с гъста брада и топъл акцент.
— Mein Gott… добре ли си? — каза той.
Казваше се Йозеф Щайнер и живееше в къща наблизо. Помогна ни да се качим в колата си и ни даде одеяла и горещ чай.
— Имате късмет — каза той тихо. — Не сме виждали много хора на този участък от пътя от известно време.
Обърнах се към приятелите си. Ръцете на всички трепереха. Лариса тихо се вкопчи в мен.
Щяхме да видим планините. Но сега те вече не ни се струваха красиви. Гледаха ни.
